Том Клэнси - По заповед на президента

— Разбирам — единствено можеше да отговори той. Великобритания трябваше да получи индийската молба официално. Някога перла в короната на световната империя, тази страна продължаваше да е важен търговски партньор, макар че често предизвикваше и огромни неприятности. Прекият контакт между ръководителите на двете страни може би щеше да се осъществи трудно. Предизвикателството на индийската флота не беше широко разгласено и мина между другото в края на враждебните действия между Америка и Япония. В интерес на всички бе нещата да си останат така. Президентът Райън си имаше достатъчно главоболия, старият му приятел го знаеше. Принцът се надяваше, че Джак има възможност да си поотдъхне. За хората в приемната сънят беше просто защита срещу изтощението. За Райън той бе задължително гориво и през следващите два дни щеше да му е много необходимо.

Опашката беше безкрайна. Продължаваше далеч зад сградата на министерството на финансите и краят й приличаше на разплетено въже. Непрекъснато прииждаха и се нареждаха все нови хора, и тя като че ли се натрупваше от въздуха, като постоянно се попълваше, докато хората бавно напредваха в студения вятър. Влизаха в сградата на групи от по петдесетина.

Райън гледаше лицата на хората по телевизора в кабинета си. Беше дошъл току-що, отново преди изгрев-слънце. Чудеше се какво ли си мислят и защо са там. Малцина от тях бяха гласували наистина за Роджър Дърлинг. В края на краищата той бе едва втори поред в списъка на партията и зае поста едва след оставката на Боб Фаулър. Но Америка приемаше президентите си и смъртта на Роджър беше показателна за обичта и уважението, които като че ли никога не бе получавал приживе.

Защо не? Бяха го решили при пристигането си в Дълес. Имаха късмет да намерят евтин мотел в края на «Метроус Йелоу Лайн», бяха пресекли града с метрото и слязоха на Фарагът Скуеър Стейшън, само на няколко пресечки от Белия дом, така че да могат да погледат. И на двама им щеше да е за първи път — всъщност и двамата никога не бяха идвали във Вашингтон, проклетия град, който изсмукваше кръв и съкровища от цялата страна. Това бяха любимите опашки на «Планинците». Трябваше им време, докато намерят края на опашката, и се тътриха с нея в продължение на няколко часа. Единственият добър момент беше, че знаеха как да се обличат за студ, което не можеше да се каже за идиотите от Източното крайбрежие, наредили се до тях с тънките си палта и голи глави. Пит Холбрук и Ърнест Браун едва се сдържаха да не пускат шегите си за случилото се. Вместо това слушаха какво говорят хората на опашката. Останаха разочаровани. Може би мнозина тук бяха федерални служители, помислиха си и двамата. Имаше дори такива, които хленчеха колко тъжно било всичко това, какъв чудесен човек бил Роджър Дърлинг, колко привлекателна била жена му, колко умни били децата му и колко ужасно трябвало да е за тях.

Е, трябваше да се съгласят двамата членове на «Планинците», да, естествено, че е жестоко спрямо децата — кой не обича децата? — но и кокошката навярно не обича да вижда бъркани яйца, нали? А колко страдание бе причинил баща им на честните граждани, които искаха само всички тези безполезни вашингтонски глупаци да оставят на мира конституционните им права? Но не казаха тези неща. През повечето време, докато опашката се точеше по улицата, държаха устите си затворени. Не знаеха колко правителствени шпиони може да има наоколо, особено на опашката пред Белия дом, име, което приемаха само защото го бе избрал Дейвид Крокет 14 14 Дейвид Крокет (1786-1836) — американски пионер, политик и фолклорен герой. — Б.пр. . Холбрук си беше спомнил това от някакъв телевизионен филм, макар да не помнеше как се казва, а старият Дейви несъмнено бе техният тип американец — та той дори беше дал име на любимата си пушка. Да.

Всъщност сградата не изглеждаше зле и там бяха живели някои достойни хора. Анди Джаксън, който казал на Върховния съд къде да се разкара. Линкълн, жилав стар кучи син. Колко жалко, че го бяха убили преди да осъществи плана си да върне негрите обратно в Африка или Латинска Америка… (И двамата повече харесваха Джеймс Монро за това, че бе започнал реализирането на идеята с помощта си за създаването на Либерия като място, където да върне робите; жалко, че никой не го беше последвал.) Теди Рузвелт, който бе свършил няколко добри неща, ловец и войник, стигнал малко далеч в «реформирането» на управленческата система. Оттогава обаче не се бяха появили много такива мъже, смятаха и двамата, но сградата не беше виновна, че в последно време е обитавана от хора, които не харесваха. Това бе проблемът с вашингтонските сгради. В края на краищата някога Капитолият е бил дом за Хенри Клей и Даниъл Уебстър. Патриоти, за разлика от шайката, изпържена от онзи японски пилот.