Том Клэнси - По заповед на президента

— Марк, Ейми, баща ви беше мой приятел — тихо каза той. — За мен бе чест да работя заедно с него и да му помагам, доколкото е по силите ми, но вие знаете, че той навярно ми е помагал още повече. Знам, винаги е трябвало да разбирате, че мама и татко имат важна работа и невинаги имат време за наистина важните неща, но мога да ви уверя, че вашият баща правеше всичко възможно, за да прекарва повече време с вас, защото ви обичаше повече от всичко на света, повече от президентския си пост, повече от всички неща, които вървят заедно с него, повече от каквото и да било — освен може би от майка ви. Той я обичаше много…

Какви глупости! Да, човек трябваше да обича децата. Даряеи ги обичаше, но децата си растяха независимо от всичко. Те трябваше да се учат, да служат и някой ден да вършат делата на възрастните. Дотогава бяха деца и им се казваше какво да правят. Казваше им го Съдбата. Казваше им го Аллах. Аллах беше милостив, въпреки че животът бе труден. Трябваше да признае, че евреинът беше говорил добре — бе цитирал момент от писанията, абсолютно еднакъв в Тората и неговия свещен Коран. Аятолахът би избрал друг пасаж, но беше въпрос на вкус, нали? Теологията го допускаше. Всичко това бе изгубено време, но с официалните случаи обикновено е така. Този глупак Райън проваляше възможността да обедини нацията си, да се представи като силен и уверен и така да стисне със здрава ръка юздите на управлението. Да говориш на деца в такъв момент!

Политическите му съветници сигурно едновременно бяха получили сърдечен пристъп, помисли си министър-председателката и трябваше да призове на помощ цялото си самообладание, усъвършенствано през политическия й живот, за да запази спокойното си изражение. После реши да го промени в съчувствено. В края на краищата, той може би я гледаше, а тя беше жена и майка и по-късно днес щеше да се срещне с него. Министър-председателката леко наведе глава надясно, за да може да го вижда по-добре. Това също можеше да му се хареса. След около минута извади от чантичката си кърпичка и избърса очи.

— Иска ми се да познавах по-добре майка ви. Двамата с Кати се надявахме да имаме тази възможност. Исках да се сприятелите със Сали, Джак и Кейти. С баща ви си поговорихме по този въпрос. Предполагам, че това няма да стане така, както ни се искаше. — Тази спонтанна мисъл накара стомаха му да се свие. Сега децата плачеха, защото без думи им бе казал, че могат да плачат. Той не можеше да си го позволи. Не и пред другите. Пред тях трябваше да е силен, затова още по-здраво стисна катедрата, докато ръцете наистина не го заболяха. Джак с радост посрещна болката, защото му помогна да се овладее.

— Навярно искате да знаете защо трябваше да се случи това. Не зная, деца. Иска ми се да знаех. Иска ми се някой да знаеше, така че да можех да го попитам. Но никога не съм срещал такъв човек — продължи той.

— Господи — успя да изрече Кларк. Сълзите напираха в очите му. Както в кабинетите на всички висши служители, и в неговия кабинет в ЦРУ имаше телевизор и службата се излъчваше по всички канали. — Сърцето ми се къса.

— Знаеш ли какво Джон? — Чавес се владееше по-добре. В такива моменти мъжът трябва да е хладнокръвен, така че жените и децата да могат да се опрат на него. Или поне така му подсказваше традицията на неговата страна. Кларк, от друга страна, просто беше пълен с изненади. Както винаги.

— Какво има, Доминго?

— Той разбира. Работим за човек, който разбира.

При тези думи Джон се обърна. Двама офицери от ЦРУ, които мислеха по един и същ начин със своя президент. Кой би повярвал? Стана му приятно, че още от първия момент е преценил правилно Райън. «По дяволите, той е точно като баща си.» Съдбата го беше лишила от възможността да познава другия Райън. Зачуди се дали Джак ще успее като президент. Не се държеше като предишните. Държеше се като истинска личност. Но нима това бе лошо?

— Искам да знаете, че винаги можете да дойдете при нас с Кати. Вие не сте сами. Никога няма да бъдете сами. При вас е семейството ви, а вече имате и моето семейство — обеща им той от катедрата. Трябваше да им го каже. С Роджър бяха приятели, а когато се наложи, човек се грижи за децата на приятелите си. Бе го направил за децата на Бък, сега щеше да го направи и за децата на Роджър.

— Искам да се гордеете с вашите мама и татко. Баща ви беше прекрасен човек и добър приятел. Той полагаше всичките си сили, за да подобри нещата за хората. Тази работа бе тежка и го лишаваше от повече време с вас, но баща ви беше голям човек, а големите хора вършат големи неща. Майка ви също винаги бе край него и също вършеше големи неща. Деца, те завинаги ще останат в сърцата ви. Помнете всичко, което са ви казвали, всички дребни неща, игрите, шегите, всички начини, по които родителите ви са проявявали обичта си към вас. Вие никога няма да загубите това. Никога — увери ги Джак и замълча. Опитваше се да измисли нещо, което да смекчи нанесения им от Съдбата удар. Не успя. Беше време да свършва.