Том Клэнси - По заповед на президента

— Вашата телеграма беше много любезна, господин министър-председател, и пристигна в изключително болезнен момент — каза Райън, като се чудеше дали истината звучи достатъчно добре и дали Арно изобщо е чел посланието — е, разбира се, че го бе прочел, макар навярно да не го беше написал сам.

— Обръщението ви към децата беше много трогателно. Сигурен съм, че всички тук са на това мнение — отвърна премиерът, като стисна ръката на Райън, провери твърдостта и, погледна го продължително и дълбоко в очите и остана извънредно доволен от себе си заради толкова опитната си лъжа. Той бе чел телеграмата, беше я одобрил и сега реакцията на Райън го поласка. Белгия бе съюзническа държава и Арно беше получил изчерпателен доклад от шефа на военноразузнавателната служба на своята страна, който се бе срещал с Райън на няколко конференции на НАТО и винаги бе харесвал преценката на американеца за Съветите — а, сега за руснаците. Основно в доклада се съобщаваше, че качествата на Райън като политически лидер не са известни, но че е умен и способен аналитик. Случайно застанал първи в редицата от държавни глави, сега Арно правеше своя собствена преценка по ръкостискането, погледа и многогодишния си опит в такива неща. После продължи:

— Доктор Райън, чувал съм толкова много за вас. — Той й целуна ръка с изключително изящен европейски маниер. Не му бяха казали колко привлекателна е новата първа дама и колко нежни са ръцете й. Е, тя беше хирург, нали? Нова в тази игра, в която се чувстваше неудобно, но я играеше така, както трябва.

— Благодаря ви, премиер-министър Арно — отвърна Кати, информирана от собствения си служител от протокола (който стоеше точно зад нея) кой е този господин. Целуването на ръка бе много театрално… но мило.

— Децата ви са истински ангели.

— Много мило от ваша страна. — И той продължи напред, за да бъде заместен от президента на Мексико.

Телевизионните камери обикаляха из залата заедно с петнайсетте репортери. Пианото в североизточния ъгъл свиреше някаква лека класическа мелодия — не точно като онези, които по радиото наричаха «непретенциозни», но доста подобна.

— И откога се познавате с президента? — Този въпрос зададе министър-председателят на Кения, който остана извънредно доволен, че откри в залата чернокожия адмирал.

— Много отдавна, сър — отвърна Роби Джексън.

— Роби! Извинете ме, адмирал Джексън — поправи се Уелският принц.

— Капитане — топло стисна ръката му Джексън. — Мина доста време, сър.

— Вие двамата се познавате — о! Да! — сети се кениецът. После видя колегата си от Танзания и се насочи към него, за да разговарят по работа, като остави двамата мъже насаме.

— Как се справя той — искам да кажа, в действителност — попита принцът, с което смътно натъжи Джексън. Но този човек си имаше работа. Роби знаеше, че е пратен като приятел по политическо решение и че щом се върнеше в посолството на Нейно британско Величество, щеше да продиктува своя доклад. Това беше работа. От друга страна, въпросът заслужаваше да му се отговори. Тримата бяха «служили» заедно за кратко през една гореща и бурна лятна нощ.

— Преди два дни имахме нещо като среща с временните началници. Утре ще проведем работно заседание. Джак ще се справи — реши, че може да каже адмиралът, и добави в гласа си малко повече убедителност. Трябваше. Сега Джак бе ВГ — върховен главнокомандващ — и лоялността на Джексън към него беше въпрос на закон и чест, не само на човечност.

— Как е жена ти? — принцът погледна към Сиси Джексън, която разговаряше със Сали Райън.

— Продължава да е втората пианистка в Националния симфоничен оркестър.

— Кой е първият?

— Миклош Димитри. Има по-дълги пръсти — поясни Джексън. Реши, че от негова страна не би било възпитано да задава семейни въпроси.

— Справи се добре в Тихия океан.

— Е, за щастие не се наложи да убиваме чак толкова много хора. — Джексън погледна в очите своя почти приятел. — Изобщо не беше весело.

— Той ще може ли да се справи, Роби? Ти го познаваш по-добре от мен.

— Капитане, той трябва да се справи с работата — отвърна Джексън и погледна през рамо към приятеля си, който сега бе станал главнокомандващ. Знаеше колко много мрази Джак официалните събирания. И докато гледаше постоянната опашка пред новия президент, не се сдържа и прошепна: — Това е съвсем различно от преподаването на история в търговското училище, Ваше Височество.

За Кати Райън най-трудно от всичко беше да пази ръката си. Странно, тя се справяше с официалното поведение по-добре от съпруга си. Като главен лекар в Уилмъровия офталмологичен институт към болницата «Джон Хопкинс» й се бе налагало да присъства на безброй официални срещи със спонсори, по същество висша форма на просия. Джак бе отсъствал на повечето от тези случаи, често за нейно неудоволствие. И така, тя отново се срещаше с хора, които не познаваше и които никога нямаше да има възможност да хареса, а нито един от тях нямаше да подкрепи нейните изследователски програми.