Том Клэнси - По заповед на президента

— Срещал ли си се с президента Райън? — попита Бондаренко и отпи от бирата си.

Дигс поклати глава, докато обръщаше бургерите и се пресягаше за специалния сос.

— Никога. Очевидно е имал някакво участие в дислоцирането на 10-а десантна дивизия в Израел, но не го познавам. Познавам обаче Роби Джексън. Разказвал ми е много добри неща за него.

— Това, което правиш, американски обичай ли е? — попита руснакът, като посочи към скарата с дървени въглища.

Дигс вдигна поглед.

— Научих се от баща ми. Би ли ми подал бирата, Генадий? — Руснакът подаде чашата на домакина си. — Мразя да пропускам дни за тренировка, но… — Но обичаше почивните дни, също както и мъжът до него.

— Къщата ти е удивителна, Мариън. — Бондаренко се обърна и погледна долината. Пресечен от пътища и осеян със сгради, районът на базата изглеждаше типично американски, но освен това имаше и нещо друго. Тук не растеше почти нищо, само онези храсти, които американците наричаха креозотни и които приличаха на растения от някаква далечна планета. Земята беше кафява, дори планините изглеждаха лишени от живот. И все пак в пустинята имаше нещо величествено — и то му напомняше за един планински връх в Таджикистан. Може би това бе причината.

— И така, как точно спечели тези медали, генерале? — Дигс не знаеше цялата история. Гостът му сви рамене.

— Муджахидините решиха да посетят страната ми. Обектът на нападението им беше секретен изследователски институт, който оттогава е закрит — както знаеш, сега Таджикистан е независима държава.

Дигс кимна.

— Аз съм пехотинец, не съм специалист по високоенергийна физика. Можеш да си спестиш военните тайни.

— Отбранявах една жилищна сграда, където живееха учените със семействата си. Командвах взвод граничари от КГБ. Муджахидините ни атакуваха с цяла рота под прикритието на нощта и снежната буря. Всичко продължи около час. Беше доста вълнуващо — призна Генадий.

Дигс бе видял някои от белезите му — предишния ден беше сварил госта си под душа.

— Добри ли бяха?

— Афганците ли? — изсумтя Бондаренко. — Не е приятно да те пленят. Бяха абсолютно безстрашни, но понякога това се обръщаше срещу самите тях. Веднага ставаше ясно коя банда има компетентно командване и коя не. Онази имаше. Пометоха другата част на института, а откъм моята страна… — той сви рамене, — просто имахме дяволски късмет. Накрая се сражавахме на приземния етаж. Командирът им водеше храбро хората си — но аз се оказах по-добър.

— Герой на Съветския съюз — отбеляза Дигс и погледна какво става с бургерите. Полковник Хам мълчаливо слушаше. Ето как представителите на това общество се преценяваха помежду си, не толкова по онова, което бяха направили, колкото по начина, по който разказваха за него.

Руснакът се усмихна.

— Нямах друг избор, Мариън. Нямаше как да избягаме, а знаех какво правят с пленените руски офицери. Е, дадоха ми медал, повишиха ме, а след това страната ми… как казвате вие? Страната ми се изпари. — Не беше само това, разбира се. Бондаренко се бе намирал в Москва по време на опита за преврат и за първи път през живота си се беше сблъскал с морално решение, бе постъпил правилно и така бе привлякъл вниманието на неколцина души, които сега заемаха високи постове в правителството на една нова и по-малка държава.

— Ами възраждането на страната? — каза полковник Хам. — Какво ще кажете, сега вече можем да бъдем приятели, нали?

— Да. Добре говорите, полковник. И командвате добре.

— Благодаря ви, сър. През повечето време просто седя отзад и оставям полка да се управлява сам. — Беше лъжа, но всеки добър офицер знаеше, че в нея има някаква истина.

— И използвате съвет… руската тактическа доктрина! — Това просто се струваше прекалено на руския генерал.

— Но действа, нали? — Хам довърши бирата си.

«Ще действа» — обеща си Бондаренко. Щеше да действа в неговата армия, както действаше в американската, когато се върнеше и получеше политическата подкрепа, необходима му, за да възроди руската армия и да я превърне в нещо, каквото никога не е била. Дори и по време на най-големите си бойни успехи, когато отблъскваше немците назад към Берлин, Червената армия бе представлявала тромав, затъпен инструмент, зависещ повече от всичко от ударната численост на масата. Знаеше също и колко голяма е ролята на късмета. Вече несъществуващата му страна бе създала най-добрия танк на света, Т-34, снабден с дизелов двигател, създаден във Франция, за да движи дирижабли, система на окачване, проектирана от американеца Уолтър Кристи, и още няколко нововъведения, дело на руски инженери. Това беше един от малкото примери в историята на Съюза на съветските социалистически републики, в който неговите сънародници бяха успели да произведат продукт на световно равнище — и в този случаи той бе дошъл в най-необходимия момент, — без който страната му сигурно би била унищожена. Но сега вече не беше време да разчитат на късмета или на масата. В началото на 80-те години американците бяха разработили вярната формула: малка професионална армия, внимателно подбрана, отлично обучена и щедро екипирана. Противниковите сили на полковник Хам — този 11-и моторизиран полк — не приличаха на нищо, което бе виждал. От информацията преди да пристигне знаеше какво да очаква, но съвсем друго беше да повярва. За да повярваш, трябва да го видиш. Сините сили едва ли можеха да се нарекат некомпетентни, макар командирът им да бе отклонил поканата да дойде тук, за да работи с командирите на подразделенията си — толкова тежко ги бяха разбили.