Том Клэнси - По заповед на президента

— Вие настоявате да променим политиката си? — Държавният секретар се зачуди дали Цзян ще се намеси пак, след като бе променил насоката на разговора, макар и толкова незабележимо.

— Молим ви просто да видите логиката на ситуацията. Това ще направи дружбата на двете ни нации още поздрава.

— Разбирам — отвърна Адлер. И наистина разбираше. Сега вече всичко си идваше на мястото. Той се поздрави, задето бе успял да ги накара да издадат намеренията си. Следващото му обаждане трябваше да е до Вашингтон, ако приемеше, че там разполагаха с време и за нещо друго освен войната.

10-и полк се върна на саудитска територия в 03:00 местно време. Полкът «Бъфало» сега се беше разпрострял в една линия от петдесет километра. След още един час щяха да пресекат снабдителната линия за армията на ОИР. Движеха се бързо, с почти петдесет километра в час.

«Лобо» подмина рубежа «Манасас» с двайсет минути закъснение, с което си навлече гнева на полковник Едингтън, който бе решил, че са закъснели с маневрата. Но проклетия адвокат, който командваше «Хуутаул», отново бе напреднал достатъчно и дори даваше заявка за огън.

— Уулфпак-Шест, тук Хуут-Шест, край.

— Шест-Актуал, тук Хуут — отвърна Едингтън.

— Идват, сър, две бригади, сгъстени са доста, в момента напредват точно над командната височина на рубежа.

— Колко близо сте, полковник?

— На три хиляди метра. В момента се изтеглям. — Бяха подготвили безопасни полоси за тази цел. Повторното разполагане щеше да ги отведе на изток и да прикрие десния край на фланговата батальонна оперативна група.

— Добре, освободи пространството, господин адвокат.

— Разбрано, професор Едингтън. Хуутаул излита — отвърна адвокатът. — Край.

Тънкият сърп на луната бе достатъчен, за да могат предните части на «Безсмъртните» да виждат далечния противник. Войниците от 2-ра бригада бяха бесни от боя, който бяха яли, докато бяха изчаквали да потеглят. Лазерните далекомери им показваха целите на разстояние почти два пъти по-голямо от обсега на оръжията им. Тази вест също обиколи фронта и се върна под формата на заповед да се увеличи скоростта, за да се скъси по-бързо дистанцията и да се измъкнат от зоната на индиректния огън, който скоро трябваше да спре. Мерачите се съсредоточиха върху целите, които все още бяха прекалено далеч. Очакваха това да се промени след две минути или дори по-малко. Вече имаше достатъчно цели, а броят на противниците им не беше внушителен. Те имаха преимущество. Така и трябваше да бъде, мислеха си всички «Безсмъртни».

Но защо американците напредваха срещу тях?

— Започвай стрелба на четири хиляди метра — заповяда ротният командир на екипажите си. Танковете «Абрамс» бяха на почти петстотин метра един от друг в две зигзаговидни редици.

— Хванах си един — каза един мерач на командира си. — Т-80.

— Добре. Само гледай да не го изтървеш.

— Четири хиляди и сто метра — каза мерачът, изчака още петнайсет секунди и стана първият ротен танк, открил огън и улучил целта. Шейсет и два тонният танк се люшна от отката, после продължи напред.

Танковете вляво и вдясно от тях също откриха огън.

— Господи, сър, дайте ми цел! — викна мерачът.

— Избери си.

— Един бимп — произнесе мерачът, повече на себе си, и изстреля един фугасен снаряд. Американската линия напредваше. Някои от противниковите транспортьори с ракетни установки успяха да изстрелят ракети, но вече бяха взети на мушка и след секунди експлодираха, изпълвайки небето с пушек и огън.

Челната редица танкове мина през димящите останки на Безсмъртната дивизия по-малко от четири минути след първата вълна. Куполите се въртяха и търсеха непоразени цели. Всяко място, откъдето се откриваше огън срещу тях, биваше засипвано с куршуми и снаряди, и отначало дори имаше нещо като състезание кой ще унищожи най-много врагове, защото всички бяха обзети от бойната треска, треска за битка, до този момент неизпитвана от атакуващите, от чувството, че си подобен на бог и си надарен с възможността да решаваш живота и смъртта на хората и после да налагаш присъдата само с движението на показалеца си. Нещо повече, гвардейците знаеха защо са тук, знаеха, че са изпратени да отмъщават.

Но скоро това започна да стихва. Това не беше вече дълг. Нито реванш. Не беше и забавлението, което всички бяха очаквали. То се превърна в убийство. Един по един хората по картечниците и оръдията проумяха какво се иска от тях и в какво могат да се превърнат, ако не прекратят тази касапница. Всички виждаха лицата и кръвта, изтичаща от раните, и беззащитните гърбове на бягащите. Дори и онези глупаци, които продължаваха да стрелят в отговор, предизвикваха само жалост у мерачите, но скоро безсмислието на ставащото стана ясно на всички и войниците, пристигнали в пустинята с гняв, се потресоха от онова, в което се бе превърнал гневът им. Оръдията постепенно замлъкваха, по-скоро от общо и безмълвно съгласие, отколкото по заповед. Съпротивата гаснеше, а с нея и жаждата за смърт.