Том Клэнси - По заповед на президента

— Те разполагат с две бригади — или полкове, каквото и да е — нали така? — запита Райън, докато следеше последния развой на бойното поле на екрана.

— Да — кимна генерал Мур и си отбеляза със задоволство, че дори и адмирал Джексън е доста спокоен. — Всъщност вече не, господин президент. Господи, тия гвардейци се справят просто чудесно.

— Сър — обади се Ед Фоли, — докъде мислите, че е необходимо да продължаваме с това?

— Имаме ли някакви съмнения, че именно Даряеи е човекът, взел всичките тези решения? — «Тъп въпрос» — помисли Райън. Та нали самият той го беше съобщил на съгражданите си? Но беше длъжен да зададе този въпрос и останалите в залата знаеха защо.

— Никакви — отвърна Фоли.

— Тогава ще отидем до края, Ед. Руснаците ще ни сътрудничат ли?

— Да, сър, мисля, че ще го направят.

Джак се замисли за епидемията, която вече замираше. Хиляди невинни бяха починали и още много щяха да ги последват. Помисли си за войниците, моряците и летците и дори за войниците на ОИР, застанали не под този флаг, под който би трябвало. Бяха го направили, защото не бяха имали шанса да изберат страната си и водача си, и сега плащаха цената за тази грешка. Може да не бяха съвсем невинни, но не бяха и съвсем виновни, защото войниците просто правят онова, което им се нарежда.

— Открийте го — заповяда студено президентът.

В Пекин беше лятно утро и Адлер знаеше много повече неща от останалите участници в срещата. Депешата не беше кой знае колко подробна, само най-важните точки, които той бе показал на военния аташе, а армейският полковник му бе казал да вярва на всяка дума. Но информацията не беше широко известна. Ако КНР бяха в съюз с ОИР, беше възможно още да вярват, че приятелите им държат надмощието. Струваше си да опита, реши държавният секретар, сигурен, че президентът ще го подкрепи.

— Добре дошли отново, господин държавен секретар — каза вежливо външният министър. Цзян пак беше тук, мълчалив и загадъчен както винаги.

— Благодаря. — Адлер зае обичайното си място. Не беше толкова удобно като онова в Тайпе.

— Този нов развой… възможно ли е това да е вярно? — попита министърът.

— Това е официалната позиция на страната ни — отвърна държавният секретар.

— Разполагате ли с достатъчно сили, за да защитите интересите си в този регион?

— Господин министър, аз не съм военен експерт и не мога да коментирам това — отвърна Адлер.

— За вас ще е голямо нещастие, ако не успеете — обади се Цзян.

Щеше да е наистина интересно да попита за официалното становище на КНР по въпроса, но отговорът щеше да е неутрален. Нито пък щяха да коментират присъствието на бойната група начело със самолетоносача «Айзенхауер», който сега изпращаше въздушни патрули над «международните води» на протока Формоза. Номерът беше да ги накара да не задават въпроси.

— Ситуацията в света понякога налага преоценка на позицията на страните по много проблеми и човек понякога трябва да се замисля добре за приятелствата си — каза уклончиво Адлер. За половин минута в стаята се възцари тишина.

— Ние сме приятели от момента, в който вашият президент Никсън има първи куража да дойде при нас — изрече външният министър след кратък размисъл. — И си оставаме приятели въпреки инцидентните недоразумения.

— Радвам се да го чуя, господин министър. Нали знаете поговорката, че приятел в нужда се познава. — «Ха така, блъскай си сега главата над това. Може пък последните репортажи да са истина. Може и приятелят ти Даряеи да успее.» Примамката се люля съблазнително още петнайсет секунди.

— Всъщност единственото ни несъгласие с американската позиция е по въпроса за «двата Китая», както неволно каза вашият президент. Ако това бъде уредено, тогава… — унесе се в размисъл министърът.

— Мисля, че вече ви обясних, че президентът ни се опитваше да обясни някои неща на репортерите в една много напрегната ситуация.

— И ние трябва да подминем това просто така?

— Америка продължава да е на мнение, че едно мирно решение на този спор за провинциите е в интерес на всички страни.

— Мирът е винаги за предпочитане пред войната — каза Цзян. — Но докога трябва да демонстрираме толкова голямо търпение? Последните събития са само илюстрация на основния проблем.

— Разбирам вашите чувства, но всичко, което можем да кажем, е, че търпението е най-ценната добродетел.

— В един момент търпението се превръща в недостойно отстъпване пред арогантността на другата страна. — Външният министър посегна към чая си. — Една добра дума от Америка би била приветствана с огромна благодарност.