Том Клэнси - По заповед на президента

Нещата се променяха. Двете дивизии бяха привлекли вниманието на всички тактически самолети на бойния театър. Първо бяха взети на прицел противовъздушните им части и след два часа небето вече беше чисто за американските и саудитските пилоти. Изтребителите на ОИР направиха опит да нападнат от разположените на тяхна територия бази, за да защитят напредналите си на вражеска територия войски, но не успяха. Опитът им струваше над шейсет самолета. По-лесно им беше да нанесат удар по кувейтските бригади, които толкова арогантно бяха нахлули на територията на далеч по-големия си и по-могъщ съсед. Малобройните военновъздушни сили на тази страна се сражаваха сами, защото битката нямаше кой знае какво стратегическо значение. Маршрутите през устията на реките бяха отрязани и щяха да бъдат нужни дни, за да се възстановят. Въздушната битка беше повече спречкване, отколкото сражение, и кувейтските сили удържаха победа, може би не много блестяща и впечатляваща, но в замяна на всеки загубен самолет свалиха по три вражески. За една малка страна, която тепърва се учеше на бойно изкуство, това беше битка, за която щеше да се говори с години. И въпреки това смъртта на всички загинали през този ден беше безсмислена, защото целите на съюзническите войски вече бяха постигнати. Противниковата армия бе разбита.

Дигс спря първо при бригадата на Едингтън. И преди беше виждал подобни гледки и се бе отвращавал от миризмата. Танковете винаги горяха изненадващо дълго, по цели дни, и дори вонята на дизеловото гориво не можеше да скрие отвратителния мирис на горяща човешка плът. Въоръжените врагове винаги са мишени за убиване, но мъртвите много скоро се превръщат в обект на състрадание, особено когато са направени на решето. Много малко обаче бяха загиналите от оръжията на каролинските гвардейци. Далеч повече бяха предалите се. Те трябваше да бъдат събирани, разоръжавани, преброявани и заставяни да работят — основно да погребват телата на падналите си другари. Факт, стар като самата война, и урокът, който извличаха победените от това, беше винаги един и същ: наказвам те така, за да не си помислиш никога вече да тръгнеш срещу мен.

— Сега какво? — запита Едингтън с пура между зъбите. Измъчваше го синдромът на победителите. Пристигнали набързо, изправили се пред неизвестното със затаен страх, влезли в битка с решимост и в техния случай с такъв гняв, какъвто никой не бе изпитвал до този момент, победили с въодушевление и после изпитали ужас пред касапницата и жалост към победените, войниците му бяха объркани. В момента саудитските части приемаха военнопленниците.

— Просто стой спокойно — каза Дигс едновременно и за разочарование, и за облекчение на Едингтън. — Бягат. Не можем да ги настигнем, а и нямаме заповед да нахлуваме на територията им.

— Те просто ни връхлетяха както е било едно време — каза гвардейският полковник. — И ние ги спряхме както тогава. Ужасна работа, нали?

— Нали ти ми говореше за Боби Лий, спомняш ли си?

— О, да! Той също е имал право. Дигс, през тия два часа, докато оправях нещата и правех каквото са ме учили… — Той поклати глава. — Никога не съм предполагал какво може да изпита човек при това… но сега…

— «Добре е, че войната е толкова ужасна, та да не привикваме към нея» — цитира Дигс. — Стегни се, полковник. Събери си хората. Може да последват заповеди да продължим, но се съмнявам.

— Трети корпус?

— Няма да стигне далече, Ник. Шибаме ги с камшика и ги караме право към 10-и полк.

— Значи все пак познаваш Бедфорд, а? — Това беше един от най-важните афоризми на офицера от Конфедерацията. «Не спирай да шибаш с камшика» — тоест никога не давай на противника възможност да си поеме дъх, пришпорвай го, принуждавай го да прави грешки, изтощавай го до смърт. Макар че това вече нямаше никакво значение.

— Дисертацията ми беше върху Хитлер като политически манипулатор. И той не ми хареса особено. — Дигс се усмихна и козирува. — Ти и хората ти се справихте отлично, Ник. Радвам се, че си тук.

— Аз също, генерале.

— Някакви коментари? — попита президентът.

— Сър, това създава прецедент — обади се Клиф Рътлидж.

— Точно в това е идеята — каза Райън. Гледаха репортажите от бойното поле. Те включваха обичайните ужаси: парчета от човешки тела, разкъсани от високоексплозивните снаряди, ръка, протегната от люка на димящ бронетранспортьор, някакво бедно копеле, което бе успяло да се измъкне, но не съвсем.

Не трябваше да е така. Властта носеше със себе си и отговорност. Джак знаеше, че ще му се наложи да пише на ръка писмо до семейството на всеки загинал американец, както беше направил Джордж Буш през 1991 година. Писмата щяха да служат на две цели. Първо, да дадат някаква утеха на семействата на загиналите. А второ — да напомнят на човека, изпратил ги на бойното поле, че преди да загинат, тези мъже са били живи. Чудеше се какви ли са били лицата им. Вероятно не по-различни от тези на гвардейците от почетната стража в Индианаполис в деня на неговата първа публична изява. Всеки човешки живот обаче беше уникален, най-ценното притежание на собственика му, а Райън бе играл роля в неговото унищожение и макар да бе наясно, че не бе имал друг избор, докато седеше на този стол в тази сграда, не биваше да забравя, че тези хора не са само лица. «А точно тук е разликата — каза си той. — Аз знам за тази си отговорност. А той не знае за неговата. Той все още живее с илюзията, че хората са отговорни пред него, а не обратното.»