Том Клэнси - По заповед на президента

— Проклятие, виж колко установки «земя-въздух» — съобщиха по радиото от една «Кайова» на осем километра на север.

— Мародер-Лийд, тук Маскът-Три. Мисля, че открихме Плънката.

— Три, тук Лийд, тръгвайте — беше краткият отговор.

— Шест бимпа, десет камиона, пет ракетни установки «земя-въздух», две радарни инсталации и три ЗСУ-23 в едно пресъхнало речно корито. Препоръчвам приближаване от запад, повтарям, приближаване от запад. — Съсредоточената на едно място огнева мощ беше прекалено голяма, за да е нещо друго освен мобилната командна секция на Войнството на Бога. Ракетните установки бяха френски «Кротали», наистина опасни устройства, както беше добре известно на Маскът-Три.

— Три, тук Лийд, можете ли да осветите?

— Разбира се. Кажете само кога. Първо машините с радарите.

Водещият хеликоптер «Апач» летеше съвсем ниско над земята на запад и наближаваше нещо като било на ниско възвишение, зад което трябваше да е сухото корито. Мерачът наблюдаваше сензорните устройства. Щом стигнаха билото, пилотът каза:

— Три, тук Лийд, я светнете.

От «Кайова» запалиха лазерния илюминатор — невидим инфрачервен лъч, който се прицели в радарната инсталация. Щом получи потвърждение, че целта е осветена, «Апачът» наклони нос и изстреля първо едната «Хелфайър», а след пет секунди и другата.

Само една от радарните инсталации излъчваше, и то само като мярка за електронно осигуряване, и тъкмо тя получи първата връхлитаща ракета. Една от ракетните установки завъртя четирицевната си муцуна и стреля, но ракетата «Хелфайър» вече бе преминала на балистична траектория. В следващия момент радарната инсталация избухна. Втората гръмна само шест секунди след нея. Командващият Войнството на Бога пренебрегна въпросите от Техеран. Не му оставаше нищо друго, освен да приклекне и да се сгуши. Охраната му направи същото.

Всичките четири «Апачи» пърхаха над земята в полукръг в очакване командирът на батальона им да изстреля своите «Хелфайър». После дойде ред на ракетните установки «земя-въздух» и оръдейните транспортьори руско производство. След това вече командните бронетранспортьори останаха абсолютно оголени.

Генералът гледаше безмилостната касапница. Войниците вдигнаха оръжията си, но нямаше по какво да стрелят. Ракетите долитаха от запад — той виждаше жълто-белите блясъци на двигателите им. Първо бяха унищожени радарните инсталации, после бронетранспортьорите и накрая камионите. Всичко приключи за по-малко от две минути и едва тогава се появиха и хеликоптерите. Охраната му започна да ги обстрелва с тежки картечници и ракетомети, но призрачните очертания на хеликоптерите бяха прекалено далеч… не, вече бяха съвсем близо и разстрелваха войниците му. Един взвод тук, едно отделение там, двама души другаде. Войниците хукнаха да бягат, но хеликоптерите затвориха кръга и застреляха само от неколкостотин метра, като в някаква безмилостна жестока игра. Портативната радиостанция в ръцете на генерала беше мъртва, но той продължаваше да я държи, неспособен да откъсне поглед от това, което ставаше пред очите му.

— Лийд, тук Две, имам една група на изток — докладва един пилот на командира на «Апачите».

— Изчисти я — заповяда му той и ударният хеликоптер се стрелна към останките на командния пост.

Нямаше какво да се прави. Нямаше къде да се бяга. Трима от войниците му сложиха на рамо ракетометите и стреляха. Други се опитаха да бягат, но нямаше къде. Който и да управляваше тези хеликоптери, убиваше всичко, което се движеше. Американци. Нямаше кой друг да е. Разгневени от това, което им бяха казали. Можеше дори и да е вярно, помисли генералът, и ако беше така…

— Как ви се харесва, а? — запита мерачът, който без да бърза се прицелваше поотделно във всяка цел и я пронизваше.

— Мисля, че схванаха какво искаме да им кажем — каза пилотът, като изви хеликоптера и затърси допълнителни цели.

— Ейнджъл-Шест, Ейнджъл-Шест, тук Мародер-Шест-Актуал. Това със сигурност изглежда като команден пост, и в момента е изпечен на фурна — каза командирът на батальона. — Връщаме се в базата за боеприпаси и гориво. Край.

— Свържете се с него! — изкрещя Даряеи. Шефът на разузнаването не каза нищо — подозираше, че никога вече няма да разговарят с командващия армията в този живот. А най-лошото беше, че не знаеше защо. Оценката му за пристигналите американски части беше правилна. Той беше сигурен в това. Как беше възможно толкова малобройна бойна сила да нанесе толкова поражения?