Том Клэнси - По заповед на президента

«Хуутаул» вече се бе разпрострял на голяма площ, бригадният фронт беше почти удвоен за последните деветдесет минути и това ги забавяше. Трябваше да е търпелив. Вражеските сили не можеха да маневрират прекалено много на изток поради опасността да не налетят на левия фланг на «Блек Хорс», ако приемеше, че това им беше известно, а теренът на запад беше прекалено насечен. Врагът се бе опитал да направи компромис и си бе платил за това. Така че логичният ход за противниковия Първи корпус беше да опита ограничена маневра за обход, вероятно с превес на изток. Постъпващите от «хищниците» картини започваха да потвърждават това предположение.

Командирът на «Безсмъртните» вече нямаше команден пост, така че се възползва от онова, което бе останало от командния пост на заличената Първа бригада, като не забравяше урока, че не бива да спира движението си дори и за минута. Първата най-належаща задача беше да възстанови контакта с командването на Първи корпус, което се бе оказало малко трудно, тъй като този команден пост се бе придвижвал, когато той се бе озовал в американската — нямаше кои други да бъдат — засада по пътя към Ал Артавия. Сега Първи корпус отново се събираше и вероятно имаше доста разговори с армейското командване. Той влезе във връзка с един генерал с три звезди, иранец, и му докладва по възможно най-бързия начин.

— Не могат да са повече от една бригада — увери го началникът му. — Какво ще правите?

— Ще събера останалите ми сили и ще нанеса удар от двата фланга преди зазоряване — отвърна командирът на дивизията. Нямаше кой знае какъв избор при тази ситуация и двамата висши офицери го знаеха. Първи корпус не можеше да се оттегли, защото правителството, което му бе заповядало да напредва, не можеше да се съгласи с това. Оставането на място означаваше да чака саудитските войски да го връхлетят откъм кувейтската граница. Задачата следователно беше да си възвърне инициативата, превъзмогвайки американските блокиращи части чрез маневриране и внезапен изненадващ удар. Нали танковете бяха създадени именно за такава цел, а той все още имаше повече от четиристотин танка.

— Добре. Ще ви изпратя артилерията на корпуса си. Бронираните гвардейци от дясната ви страна ще направят същото. Завършете пробива си — каза иранският генерал. — И след това до залез-слънце Рияд ще бъде наш.

«Много добре» — помисли си командирът на «Безсмъртните» и заповяда на своята Втора бригада да забави напредването си, та Трета бригада да я настигне, да се концентрират и да маневрират на изток. На запад от него иракчаните щяха да правят почти същото в огледално отражение. Втора щеше да напредва, за да влезе в бой, да задържи вражеския фланг, а Трета щеше да се промъкне отстрани, изненадвайки ги в гръб. Центъра той щеше да остави празен.

— Спряха. Челната бригада спря. Те са на осем километра на север — каза бригадният С-2. — Хуут вече трябва да ги вижда.

Това обясняваше какво правеше пред него една от вражеските сили. Западната група беше малко поизостанала, не спряла, но се движеше бавно, очевидно изчаквайки някакви заповеди. Противникът му имаше нужда от време, за да обмисли нещата.

Едингтън не можеше да го допусне.

За втората задача тази нощ ракетните установки, които не бяха мърдали от местата си, повдигнаха пусковите си механизми, отново прицелвани само по електронен път. Нощта отново бе разтревожена от потоците ракетни траектории, макар и този път по далеч по-ниски траектории. Традиционната артилерия направи същото, като и двете сили разделиха вниманието си между напредващите бригади отляво и отдясно на шосето.

Целта беше повече психологическа, отколкото реална. Миниатюрните бомби на ракетите с многократен залп не бяха в състояние да унищожат танк. Някое щастливо попадение можеше да повреди двигател, а страничните брони на пехотните бронетранспортьори можеха да бъдат пробити от много близък взрив, но това бяха случайности. Реалният ефект, който ударът оказваше върху врага, беше да го накара да спре, да ограничи възможностите му за наблюдение и да го обърка. Офицерите, които бяха излезли от танковете си, за да се съвещават, трябваше да бягат обратно и някои бяха убити или ранени от внезапния обстрел. Малко след това, в безопасност в неподвижните машини, те слушаха звънките удари на рикошетите, отскачащи от броните, и се взираха през системите за наблюдение да видят дали артилерийският обстрел предшества атака. 155-милиметровите артилерийски снаряди бяха по-опасни, но законите на вероятността предполагаха, че само някои от танковете ще бъдат поразени. Неспособни да направят и най-малкото движение, загубили собствената си дивизионна артилерия, неспособни да реагират по какъвто и да било начин, противниковите офицери и войници не правеха нищо друго, освен да се свиват и да гледат как падат снарядите и миниатюрните бомби.