Том Клэнси - По заповед на президента

Донър стоеше изправен в отворения люк на танка, зад купола, и гледаше нещо, на което до този момент не беше ставал свидетел. Бе запечатал нападението срещу артилерийската батарея на видеолента. Зад тях на югоизток имаше най-малко сто изгорели танка, камиони и други машини, и всичко това се бе случило в рамките на по-малко от час.

Онова, което хората наричат «инициатива», без значение дали на война, или във всяка друга област на човешката дейност, не е нищо повече от психологическо предимство. То съчетава чувството, изпитвано от едната страна, че тя побеждава, с чувството на другата страна, че нещо не е наред — че те трябва да се подготвят и да отговорят на действията на противниците си, вместо да подготвят собствена офанзива. Когато очакваното бъде заменено от неочакваното, съзнанието се обърква, защото за известно време е по-лесно да отричаш, отколкото да приемаш, и точно това прави нещата трудни за потърпевшите. За инициативните вече има други задачи.

За американските сили, влезли в контакт с противника, дойде една кратка, нежелана, но необходима пауза. Най-лесно трябваше да е на полковник Ник Едингтън от «Уулфпак», но не беше. Неговата част не бе свършила кой знае какво освен да стои на място през първата битка, което бе позволило на противника да навлезе в зоната на поражение, широка двайсет и дълбока още толкова километра, и по този начин да се озове в засада. С изключение на разузнавателния отряд, мъжете от Каролина не бяха мръднали и на метър. Сега обаче това щеше да се промени и Едингтън малко се притесняваше, че грамадните танкове ще се движат в мрака през непознат терен.

Тук оказваше помощ технологията. Той разполагаше с радиостанции да съобщава на хората си кога и накъде да тръгват, а системата за командна информация им казваше как. Временната оперативна група «Лобо» тръгна, изоставяйки позициите зад склоновете, които им бяха служили толкова добре само преди четиридесет минути, зави на юг и се насочи към крайните пунктове на по-малко от десет километра от първоначалните позиции при сражението. Едингтън държеше трите си батальона под строг контрол.

Том Донър беше изненадан, че спомагателните машини, почти всички много тежки на вид, можеха да следват бойните части, без да изостават. Бе пропуснал важността на този факт, тъй като беше привикнал да се отбива до любимата си бензиностанция един или два пъти на седмица. Тук обслужващият персонал трябваше да бъде не по-малко подвижен от бойните машини, а това, осъзна изведнъж той, беше отговорна задача. Цистерните се подредиха, а танковете ги приближаваха по два от двете страни на всяка и зареждаха, после товареха снаряди и се връщаха на позициите си. Във всеки «Брадли», както научи репортерът, имаше глух гаечен ключ, в почти всички случаи купен от мерача за по-лесно презареждане на магазина на оръдието «Бушмастър». Той работеше по-добре от инструмента, предназначен за тази цел. Това вероятно си заслужаваше един малък репортаж, помисли Донър с разсеяна усмивка.

Батальонният командир, вече в командния си «Хамър» вместо в M1A2, проверяваше състоянието на всяка машина и екипаж. Три-Две беше последна.

— Как си Том? — Вече бяха почти приятели.

— Добре — засмя се Донър и попита: — Винаги ли е така?

— На мен ми е за пръв път. Но доста прилича на тренировъчните сражения.

— А какво мислиш за всичко това? — продължи журналистът. — Искам да кажа, че убихте много врагове.

Капитанът помисли малко, после каза:

— Нали си отразявал торнадо, урагани и подобни стихийни бедствия?

— Да.

— И на хората, които са изживели целия този ад, им задаваш същия въпрос, нали?

— Такава ми е работата.

— Същото е и с нас. Тези мръсници ни обявиха война. Ние просто им я връщаме. Ако не им хареса, е, може би следващия път ще си помислят по-сериозно по въпроса. Имах вуйчо в Тексас, всъщност вуйчо и вуйна. Беше много добър играч на голф, професионалист, той ме научи как да играя, после отиде да работи в «Кобра» — нали я знаеш, компанията за производство на стикове за голф. Точно преди да потеглим от Форт Ъруин мама ми се обади и каза, че и двамата починали от ебола. Наистина ли искаш да научиш какво мислим за всичко това? — попита ядосано офицерът, унищожил пет танка същата нощ.

Едингтън непрекъснато си напомняше, че не бива да усложнява нещата. Въпреки всичките си години обучение и името, с което бе нарекъл контраудара си, той не беше Натан Бедфорд Форест, за да импровизира като онзи расистки гений през войната между Севера и Юга.