Том Клэнси - По заповед на президента

«ПАЛМ БОУЛ» следеше непрекъснато всичко това и подаваше всички засечени радиопредавания, но сега бе изправена пред заплаха от една иранска бронирана дивизия. Границата можеше да се прекоси и в двете посоки и кувейтското правителство направи правилното предположение, че въздържането от действия само ще влоши положението им. Това се оказа поредният случай, когато имаше нужда от поне още един ден, за да се изясни картината, но този път другата страна беше тази, която имаше нужда от допълнително време.

Ескадрилата, Четвърта от 10-и полк, излетя двайсет минути след залез-слънце и взе курс на север. На границата пазеха няколко лекомоторизирани бойни части, които скоро трябваше да бъдат заменени от бойната част, която прекосяваше устието на Тигър и Ефрат. Двата батальона на противника се оказаха странно неподготвени за нападение от нация, десет пъти по-малка от собствената им. През следващия час всичките двайсет и шест «Апачи» от полк «Бъфало» щяха да ги преследват със снаряди и ракети, проправяйки път за кувейтската лекомоторизирана бригада, чиито разузнавателни машини се бяха пръснали ветрилообразно, за да търсят предните части на иранската бронирана дивизия. На пет километра зад тях се намираше един батальон от тежки танкове, насочван от информацията, получена от разузнаването, и първата голяма изненада през нощта за ОИР беше груповият залп от двайсет танка, последван две секунди по-късно от петнадесет поразени цели. Всичко си вървеше по реда. Системите за нощно виждане работеха. Оръдията стреляха. Бяха притиснали врага на несигурна почва и той нямаше къде да мърда.

В «ПАЛМ БОУЛ» майор Сабах слушаше разговорите по радиото — отново неща, преживявани от някой друг. Само една бригада от иранската 4-та бронирана дивизия бе успяла да се измъкне. Съвсем справедливо нещата се бяха обърнали в сравнение с онова, което бе сполетяло страната му на 1 август 1990 година. Три часа след залез-слънце единственият достъпен за използване маршрут в северен Ирак беше напълно блокиран, а с него и лесното подсилване на Войнството на Бога. През нощта бомбите с лазерно насочване щяха да разрушат мостовете, за да бъде капанът абсолютно сигурен. Това беше една малка битка за малката нация на майор Сабах, но бе завършила с победа, допринасяща за подкрепата на съюзническите й сили.

Първи корпус на ОИР до този момент беше стоял в резерва. Една от дивизиите му беше бившата иранска Първа бронирана, «Безсмъртните», съпровождана от друга бронирана дивизия, съставена главно от оцелелите офицери на Републиканската гвардия. Втори корпус бе осъществил пробива и напредваше към ВГКХ, макар да бе изгубил повече от една трета от бойната си мощ в сраженията. След като бе изпълнил тази задача, той се придвижи на изток, вляво, освобождавайки пътя за Първи корпус, все още непокътнат, ако не се брояха няколко въздушни атаки, и Трети корпус, също непокътнат. Втори корпус сега имаше за задача да пази фланга на напредващата войска от контраудари, които се очакваха откъм крайбрежието.

Предните части обкръжиха ВГКХ, изненадани, че не срещат никаква съпротива. Командирът на разузнавателния батальон изпрати части право в града, но те откриха, че на практика е безлюден — по-голямата част от жителите му бяха отпътували предния ден. Според командира това бе съвсем логично. Войнството на Бога напредваше и макар и да бе понесло няколко сериозни удара, саудитите не бяха в състояние да го спрат. Доволен, той продължи на юг, вече по-предпазливо. Някъде напред все трябваше да има противник.

Отделението военна полиция на Едингтън бе изпълнило задачата си да изведе хората на юг и извън зоната на бойните действия, но «Уулфпак» не можеше да скрие всичко. Части от саудитската военна полиция направляваха потока от хора и машини. В 21 часа местно време те минаха през рубежа на разузнавателните подразделения. По тяхно мнение след тях нямаше никой. Обаче грешаха.

С камионите в авангарда и бойните машини в ариергард майор Абдула се замисли дали да не заеме още една позиция, но не разполагаше с мощ да задържи за повече време врага, който го следваше по петите. Хората му бяха изтощени до смърт от двайсет и четири часовите сражения, а най-зле бяха водачите на танковете, които буквално заспиваха, ако не ги стреснеше крясъкът на командирите или трясъкът, с който машината им се блъскаше в нещо.

Машините се появиха като бели точици върху инфрачервените индикатори. Едингтън знаеше, че някъде из вътрешността трябва да има разсеяни саудитски танкове, и беше предупредил разузнавателните си подразделения да ги очакват, но едва вечерта, когато излетяха «хищниците», се увери в това. Отличителният плосък покрив на M1A2 се открояваше особено ясно през термовизионната система, но дори и в този случай оставаше вероятността танковете да са били пленени и поставени под контрола на врага.