Том Клэнси - По заповед на президента

— Стойката му никак не е лоша — коментира Райън. — Кога излиза това в ефира?

За щастие на всички заинтересувани, телевизионните връзки минаваха по военните канали, които се кодираха и контролираха. Още не му беше дошло времето ОИР да знае кой къде се намира. Негативният коментар за «загубата» на саудитската армия все пак щеше да излезе в ефир. Тази новина, изтекла във Вашингтон, преднамерено бе оставена без коментар от страна на Пентагона. Джак малко се притесняваше, макар и да се забавляваше от мисълта, че една медия извършва дезинформация, без дори да е помолена за това.

— Тази вечер. Може би по-скоро — отвърна генерал Мики Мур. — Залезът там настъпва след три часа.

«Уулфпак» от Първа бригада на Националната гвардия на Северна Каролина вече беше напълно сформиран. Едингтън се качи на един хеликоптер UH-60 Блек Хоук да огледа частите, разположени на предната линия. «Лобо», с първия си батальон «Форс» закачаше с левия си край пътя от Ал Артавия за Военния град на крал Халид. «Уайтфанг», вторият батальон, се беше разположил от западната част на шосето. «Койот», третият, беше в резерва, с ударната група, разтеглена на запад, защото смятаха, че оттам ще се покаже врагът. Артилерийският батальон бе разделен на две части, способни да прикриват и фланговете, и центъра. Въздушните сили не достигаха — само три хеликоптера за медицинско-евакуационни цели. Едингтън разполагаше и с една разузнавателна група, батальон за оперативно осигуряване, медицински персонал, военна полиция и всички останали необходими за една бригада подразделения. Пред разположените му най-отпред два батальона се намираше една разузнавателна част, чиято задача беше, първо, да докладва, и второ, да остави противника «без очи», когато те се появят. Помисли си дали да не помоли 11-и полк за някой хеликоптер, но знаеше какви задачи им е възложил Хам и щеше да е напълно безпредметно да го моли. Щеше да получава картината от тяхното разузнаване и това беше напълно достатъчно.

Предната линия танкове M1A2 и «Брадли» бе прикрита и окопана добре и над земята се подаваше най-много връхната част на купола, а в повечето случаи дори и тя не се виждаше; подаваше се само главата на командира. Танковете бяха разположени на не по-малко от триста метра един от друг — това ги правеше трудна цел при евентуален артилерийски обстрел или въздушна атака. Бяха му казали да не се тревожи за последната опасност, но той въпреки това се тревожеше. Подчинените му си знаеха работата, запасняците също. А истината беше, че тази задача беше преписана буква по буква от учебниците, писани от Гудериан и практикувани от Ромел и всеки танков командир оттогава насам.

Оттеглянето започна с петнайсеткилометров скок при скорост над петдесет километра в час — достатъчно, за да изпревари артилерийския огън и за да изглежда като бягство, за което първоначално го взе Берман, докато не си спомни, че той самият се измъква от вражеския огън с поне петнайсет пъти по-голяма скорост. Караха с отворени горни люкове и Берман се изправи да погледне назад, покрай кафяво-черните фонтани на избухващите артилерийски снаряди. Никога не бе предполагал как може да изглежда една защитна позиция. Най-вече самотна, помисли той. Наброи някъде към петдесетина колони пушек — танкове, ударени от саудитската национална гвардия. Те може и да не се отнасяха сериозно към обучението — той беше подочул за такива неща, — но тази бойна формация бе удържала позиция срещу сила поне пет пъти по-голяма от самата нея и я бе задържала в продължение на три часа.

Не и без да плати съответната цена, разбира се. Той се обърна напред и изброи само петнадесет танка, плюс пет пехотни бронетранспортьора. Може би в облаците прах се криеха още машини. Вдигна поглед към нещо, което страшно искаше да се окаже приятелско небе.

Небето беше приятелско. Резултатът от въздушните двубои беше четиридесет свалени самолета на ОИР, всички във въздушни битки, срещу шест американски и саудитски, всички свалени с ракети «земя-въздух». Военновъздушните сили на противника не бяха способни да се преборят с предимството на радарните системи на обединените сили, но пък те не можеха да водят бойни действия нощем. Само една малка част, съставена от F-15E Страйк Ийгъл беше наистина способна за полети при всякакви метеорологични условия (в авиацията нощта се счита за метеорологично условие). По оценка на разузнаването на ОИР обединените сили разполагаха с около двадесет такива самолета и не бяха в състояние да нанесат кой знае колко вреда. Напредващите дивизии спряха пред Военния град на крал Халид, за да заредят с гориво и да попълнят боеприпасите си. Още един такъв скок, мислеха си командирите, и те щяха да стъпят в Рияд преди американците да успеят да се организират. Те все още владееха инициативата и бяха почти до целта си.