Том Клэнси - По заповед на президента

— Казваше се Дон Ръсел, нали? — попита Плъмър.

— Един от най-възрастните в Службата — потвърди Холцман.

— По дяволите! — Плъмър поклати глава. — Хораций на моста 43 43 Има се предвид Хораций Коклес, герой от римска легенда, който защитавал моста над Тибър от етруските. — Б.пр. — направо като сцена от филм. «Геройство» не е дума, която използваме често, а?

— Не. Това е нещо, в което се предполага, че вече не вярваме, нали? Всеки си има гледна точка, прав ли съм? — Холцман допи кафето си и изхвърли чашката в кошчето за боклук. — Представяш ли си, да дадеш живота си, за да защитиш нечии чужди деца?

— Някакви изявления от страна на Райън? — попита Джон Плъмър.

— Само за пресата. Написала го е Кали Уестън, а Арни го прочете. Не мога да го обвинявам, че отведе семейството си. Той заслужава почивка, Джон.

— Боб, струва ми се, че си спомням, когато…

— Да, зная. Подшушнаха ми. Елизабет Елиът ми разказа някои неща за Райън, когато беше заместник-шеф в ЦРУ. — Той се обърна и погледна по-възрастния си колега. — Всичко е било лъжа. Лично му се извиних. Знаеш ли как е било всъщност?

— Не — призна Плъмър.

— Колумбийската мисия. Той е бил там, да. Били са убити някои хора, един от тях сержант от военновъздушните сили. Райън се грижи за семейството му. На свои разноски издържа всичките му деца в колежа.

— Никога не си публикувал това — възрази телевизионният репортер.

— Не, не съм. Семейството — е, те не са политически личности, нали? Когато разбрах как стоят нещата, събитията вече не бяха актуални. Реших, че просто не си струва да пиша за това. — Последните думи бяха един от ключовите изрази в професията им. Именно журналистите решаваха какво да представят на публиката и какво не, именно те контролираха новините и решаваха какво точно трябва да знаят хората. Това им даваше възможност да подпомогнат или да унищожат всекиго, защото не всяко събитие започваше достатъчно мащабно, за да бъде забелязано, особено политическите.

— Може да си сгрешил.

Холцман сви рамене.

— Може и да е така, но не очаквах Райън да стане президент, също както и самият той. Постъпил е достойно — по дяволите, много повече от достойно. Джон, в колумбийската история има неща, които изобщо не могат да излязат на бял свят. Струва ми се, че вече я знам в подробности, но не мога да я публикувам. Това ще нарани страната и няма да е от абсолютно никаква полза за никого.

— Какво е направил Райън, Боб?

— Предотвратил е международен конфликт. Погрижил се е виновните да бъдат наказани по един или друг начин…

— Джим Кътър ли? — попита Плъмър. Продължаваше да се чуди на какво е способен Райън.

— Не, той наистина се е самоубил. Виждаш ли инспектор О'Дей, човека от ФБР, който е точно оттатък улицата?

— Какво за него?

— Той е проследил Кътър и го е видял да се хвърля под автобуса.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Райън не знае, че всичко това ми е известно. Имам няколко добри източника и всичко съвпада с известните факти. Или е самата истина, или е най-хитрата лъжа, на която съм попадал. Знаеш ли какво имаме в Белия дом, Джон?

— Какво?

— Един честен човек. Не относително честен, не човек, който «все още не е заловен в издънка». Честен. Според мен той никога през живота си не е постъпвал нечестно.

— И все пак е сам сред вълци — отвърна Плъмър. Не говореше искрено и съвестта му вече започваше да протестира.

— Може да е така. Но кой казва, че ние сме вълците? Не, не е правилно. Предполага се, че трябва да преследваме измамниците, но го правим от толкова отдавна и толкова добре, че забравяме едно — в правителството има хора, които не са такива. — Той отново погледна колегата си. — Затова насъскваме хората едни срещу други, само и само да получим материал за работата си. А по този начин ние също се поддаваме на покварата. Какво да направим по този въпрос, Джон?

— Знам за какво питаш. Отговорът ми е «не».

— Във време на относителни ценности е чудесно да откриеш господин абсолюта, Плъмър. Дори да е погрешният — прибави Холцман и получи реакцията, която очакваше.

— Боб, ти си добър. Всъщност много добър, но не можеш да ме изпързаляш, нали ти е ясно? — успя да се усмихне репортерът. Колегата му беше направил майсторски опит и той трябваше да му се възхити. Холцман бе останка от дните, за които Плъмър си спомняше с обич.

— Ами ако докажа, че съм прав?

— Тогава защо не написа тази история? — попита Плъмър. Никой истински репортер не би се отказал от такъв материал.