Том Клэнси - По заповед на президента

— Ще се опитам да го запомня. Гледа ли новините?

— Да, отвратително — замислено отвърна Хам.

— Малки дечица. Чудя се дали на хората от Службата за сигурност им дават медали?

— Предполагам, че имат нещо такова. Сещам се и за по-лоши неща, заради които да си дадеш живота. — И това беше всичко. Петимата агенти бяха загинали при изпълнение на служебните си задължения. Трябва да бяха допуснали някаква грешка, но понякога човек няма избор. Всички войници го знаеха.

— Господ да даде мир на смелите им души — тихо каза полковникът и това събуди нещо у Хам.

— Какво правите вие, момчета? Ти, полковник Едингтън… какво, по дяволите, правиш в истинския живот? — Гвардеецът минаваше петдесетте, преклонна възраст за офицер, командващ бригада, дори танкова.

— Професор съм по военна история в Севернокаролинския университет. През 1991-ва се предвиждаше тази бригада да се слее с 24-ти моторизиран. Тогава дойдохме тук и направо ни съдраха от бой. Изобщо не успяхме да се разгърнем. По това време командвах батальон, Хам. Искахме да дойдем. Полковите ни стандарти са от времето на Революцията. Това накърняваше гордостта ни. Чакахме да се върнем тук близо десет години, приятел, а тази система ИВИС ни дава добър шанс. — Едингтън беше висок, строен мъж и докато разговаряха, гледаше събеседника си от горе надолу. — И ние ще се възползваме от този шанс, момче. Теорията ми е известна. Чета я вече над трийсет години и хората ми няма да ме изложат, ясно ли ти е? — Когато се разпалваше, Никълъс Едингтън започваше да говори с южняшки акцент.

— Особено пред янките, а?

— Дяволски прав си! — И двамата се разсмяха. Гласът на Ник Едингтън омекна. — Знам, ако нямахме тази система, щяхте да ни размажете…

— Техниката е прекрасно нещо, нали?

— Тя почти ни изравнява с вас, а твоите хора са най-добрите. Всички го знаят — отстъпи Едингтън. Думите му бяха достоен помирителен жест.

— С нашето работно време е малко трудно да изпиеш една бира в клуба, когато ти се прииска. Мога ли да ти предложа да ударим по едно вкъщи?

— Давай, полковник Хам.

— Каква е тясната ти специалност? — попита командирът на «Черните коне» по пътя към колата си.

— Дисертацията ми беше посветена на тактическото изкуство на Натан Бедфорд Форест 41 41 Н. Б. Форест (1821-1877) — генерал на Конфедерацията. — Б.пр. .

— О? Винаги съм му се възхищавал.

— Той е имал само няколко дни, но наистина са били страхотни. Можел е да спечели при Гетисбърг.

— Спенсъровите карабини са дали на войниците му техническо преимущество — заяви Хам. — Често не се обръща внимание на този фактор.

— Изборът на най-добрите възможности не е недостатък. Карабините са изиграли ролята си, но най-важното е било, че е помнел дълга си — отвърна Едингтън.

— От друга страна, Джеб Стюърт 42 42 Джеймс (Джеб) Е. Браун Стюарт (1833-1864) — генерал на Конфедерацията. — Б.пр. определено е имал лош ден. Предполагам, че причината е в това. — Хам отвори вратата на автомобила пред колегата си. Имаха няколко часа преди да почнат да се подготвят за следващото учение, а Хам сериозно се интересуваше от военна история, особено на кавалерията. Щеше да е интересна закуска: бира, яйца и Гражданската война.

Сблъскаха се на паркинга до кафето. В момента заведението с пълна сила продаваше кафе и понички.

— Здрасти, Джон — рече Холцман. Гледаше към местопрестъплението от другата страна на улицата.

— Здравей, Боб — кимна Плъмър. Беше пълно с фотоапарати и телевизионни камери, които документираха сцената за историята.

— Станал си рано за събота — и за човек от телевизията — с приятелска усмивка отбеляза репортерът от «Поуст».

— Ужасно! — Самият Плъмър бе дядо на много внуци.

— От терористите стават добри материали, но, мили Боже, по-добре е без тях.

Мястото на престъплението бе почти непроменено. Труповете ги нямаше и аутопсиите вече бяха завършили, предполагаха и двамата журналисти. Но иначе всичко оставаше непокътнато. Автомобилите бяха там и докато репортерите гледаха, експертите по балистика прокарваха въжета, за да определят пътя на куршумите. Използваха манекени, донесени от местния универсален магазин, и се опитваха да възстановят всяка подробност от инцидента. Чернокожият мъж в униформено яке на Службата за сигурност беше Нормън Джефърс, един от героите на деня, и в момента демонстрираше как е изскочил от къщата оттатък улицата. Вътре стоеше инспектор Патрик О'Дей. Неколцина агенти имитираха действията на терористите. На земята до предната врата лежеше мъж и се целеше към колите с пластмасов пистолет играчка.