Том Клэнси - По заповед на президента

— И какво следва от това?

— Трябва да му помогнем — решително заяви генералът. — По-добре да бъдем на страната на победителите, защото ако не му помогнем, може да се окажем на страната на победените. Никой няма да нападне директно Америка. А ние едва ли ще имаме такъв късмет, другарю генерал.

Райън се събуди на разсъмване, може би от тишината. Почти като в къщата му на Залива. Напрегна слух да чуе шума от уличното движение или други звуци, но нямаше нищо. Измъкна се полека от леглото. Кати беше решила Кейти да спи при тях и сега тя бе между двамата в розовата си пижамка — приличаше на ангелче, като всички дечица, все още ненадхвърлили бебешка възраст, каквото и да казваха другите. Джак се усмихна, после отиде в банята. В гардеробната бяха оставени обикновени дрехи — панталон, гуменки и пуловер — и той ги облече. После излезе навън.

Въздухът беше свеж, небето ясно, а по чемшировите храсти имаше следи от слана. Не бе зле. Роби се оказа прав. Тук беше приятно. Тук можеше да се дистанцира от всичко, а в момента се нуждаеше точно от това.

— Добро утро, сър. — Беше капитан Овертън.

— Спокойно дежурство, а?

Младият офицер кимна.

— Ние се занимаваме с охраната. Морските гледат градината. Справедливо разделение на труда, господин президент. Даже момчетата от Службата за сигурност могат да си отспят, сър.

Райън се огледа и разбра защо. Точно до къщичката стояха двама въоръжени морски пехотинци, на петдесетина метра имаше други трима. И това бяха само онези, които можеше да види.

— Ще желаете ли нещо, господин президент?

— Само кафе.

— Последвайте ме, ако обичате.

— Мирно! — извика един от моряците, когато Райън влезе в кухненската барака — или както и да я наричаха тук.

— Свободно — каза президентът. — Мислех си, че това е президентско скривалище, а не военен лагер. — Той седна на масата, която използваха хората от персонала, и пред него като по вълшебство се появи чаша кафе. После се случиха още вълшебни неща.

— Добро утро, господин президент.

— Здрасти, Андреа. Кога пристигна?

— Към два, с хеликоптер — поясни тя.

— Успя ли да поспиш?

— Четири-пет часа.

Райън отпи от чашата си. Кафето в морската пехота си беше наистина като в морската пехота.

— И?

— Разследването започна. Групата е готова, всички са по местата си. — Тя му подаде папката, която Райън трябваше да прочете преди сутрешния вестник. По случая работеха полицията на щата Мериленд, Службата за сигурност, ФБР, АТФ и всички разузнавателни институции. Проверяваха самоличността на терористите, но двамата, чиито паспорти вече бяха обработени, се оказаха неизвестни. Документите им бяха фалшиви, навярно направени в Европа. Нищо ново. Всеки нормален европейски престъпник, още повече терористична организация, можеше да си осигури фалшиви паспорти. Райън вдигна поглед.

— Ами агентите, които загубихме?

Въздишка, последвана от свиване на рамене.

— Всички имат семейства.

— Трябва да направим така, че да мога да се срещна с тях… как е по-добре, с всички едновременно или поотделно?

— Вие решавате, сър — отвърна Прайс.

— Не, трябва да е най-добре за тях. Те са ваши хора, Андреа. Оправи се с това вместо мен, а? Дължа им живота на дъщеря си и трябва да направя онова, което е най-добре за тях — сериозно каза президентът, като си спомни защо се намира на това тихо и спокойно място. — Ще направим всичко каквото можем. Донеси ми подробностите по въпроса — застраховки, пенсии и всичко останало, става ли? Искам да ги прегледам.

— Да, сър.

— Известно ли ни е вече нещо съществено?

— Всъщност не. Зъбните отпечатъци на терористите, които проверихме, определено не са американски. Засега това е всичко.

Райън запрелиства документите в папката. Едно от предварителните заключения му се наби в очи.

— Единайсет години?

— Да, сър.

— Значи това е огромна операция за някого — за някоя страна.

— Това е реална възможност.

— Кой би могъл да разполага с такива ресурси? — попита той и Прайс си напомни, че е служил в разузнаването дълги години.

Влезе агент Раман и седна при тях. Беше чул последната забележка и двамата с Прайс се спогледаха.

Стенният телефон иззвъня. Капитан Овертън стана и се обади.

— Да? — Той послуша известно време, после се обърна. — Господин президент, търси ви госпожа Фоли от ЦРУ.

Президентът се изправи и взе слушалката.

— Да, Мери Пат?

— Преди няколко минути ни се обадиха от Москва. Нашият приятел Головко пита дали може да помогне с нещо. Препоръчвам положителен отговор.