Том Клэнси - По заповед на президента

— Съгласен съм. Нещо друго?

— Ави Бен Яков иска да разговаряте — отвърна тя.

— След около час. Нека първо се разсъня както трябва.

— Джак?

— Да, Мери Пат?

— Благодаря на Бога за Кейти — рече тя като майка на баща и после продължи професионално: — Ако е възможно да открием нещо по въпроса, ще го направим.

— Знам — чу отговора му госпожа Фоли. — В момента сме добре, не се безпокой.

— Чудесно. Двамата с Ед ще бъдем на линия през целия ден. — Тя затвори.

— Как ти се стори? — попита Кларк.

— Справя се, Джон.

Чавес потърка наболата си брада. Заедно с неколцина други тримата бяха прекарали нощта като преглеждаха всичко, с което ЦРУ разполагаше за терористичните групи.

— Трябва да направим нещо по въпроса, приятели. Това си е живо обявяване на война. — Сега говореше без акцент — нещо типично за него, когато ставаше достатъчно сериозен, за да разчита на образованието си, вместо на латиноамериканския си произход.

— Не знаем много — каза Мери Пат. — По дяволите, все още не знаем нищо.

— Жалко, че не е успял да залови единия жив. — За изненада на другите двама тази забележка излезе от Кларк.

— Ами май не е имал голяма възможност да му сложи белезниците — отвърна Динг.

— Прав си. — Кларк взе снимките от местопрестъплението, предадени им от ФБР точно след полунощ. Бе работил в Средния изток и се надяваха, че ще може да разпознае някое лице, но той не успя. Но пък беше разбрал, че агентът от ФБР, който се бе оказал там, е можел да стреля като самия него. Късметлия — да попаднеш там, да получиш този шанс и да се възползваш от него.

— Някой е имал адски добра възможност — рече Джон.

— Факт — автоматично се съгласи Мери Пат и тримата се замислиха над това.

Въпросът не беше колко добра е била възможността, а по-скоро как я е възприемал онзи, който е решил да я използва. И деветимата терористи бяха пушечно месо, пратени на толкова сигурна смърт, колкото и фанатиците от Хизбула, разхождали се по израелските улици в «дрехи на Дюпон» — така се шегуваха в ЦРУ, макар всъщност пластичните експлозиви да произхождаха от заводите «Шкода» в бивша Чехословакия. Не чак толкова хитри бомби. Дали наистина бяха смятали, че могат да успеят? Проблемът с някои от фанатиците бе, че не обмисляха нещата много добре… а може би изобщо не им пукаше.

Този проблем стоеше и пред онзи, който ги пращаше. Защото в края на краищата тази акция беше различна. Обикновено терористите се хвалеха с онова, което извършваха, колкото и отвратителни да бяха постъпките им, и ЦРУ и другите институции изчакаха петнайсет часа за съобщения в пресата. Но съобщения нямаше и щом не се бяха появили досега, значи онези не искаха да се разбере нищо. Но защо? Нали терористите съобщаваха за действията си и почти винаги смятаха, че полицейските агенти не могат да ги разкрият?

Федералните власти знаеха всичко това или поне се предполагаше, че трябва да го знаят. Добре, чудесно, извършителите не издаваха с абсолютно нищо произхода си — или така можеше да си мисли някой. Но Мери Пат нямаше такива илюзии. Хората от ФБР не бяха просто добри, а достатъчно добри, така че Службата за сигурност оставяше Бюрото да се занимава с всички разследвания. И така, ръководителят на тази акция най-вероятно очакваше в крайна сметка историята да се разплете. И въпреки че навярно знаеха това, те бяха действали. Ако тази линия на разсъждение беше вярна, значи…

— Може би е част от нещо друго? — предположи Кларк. — А не просто самостоятелна акция.

— Възможно е — отвърна Мери Пат.

— Ако е така, значи е нещо голямо — продължи мисълта Чавес. — Може точно затова да ни се обаждат руснаците.

— Толкова голямо… толкова голямо, че няма да има значение когато го разнищим, даже и да успеем.

— Това е прекалено, Мери Пат — тихо каза Кларк. — Какво може да е?

— Нещо дългосрочно, нещо, което не можем да променим, след като бъде извършено — допусна Доминго. Не си беше губил времето в университета «Джордж Мейсън».

На госпожа Фоли й се прииска мъжът й да участваше в обсъждането, но в момента Ед имаше среща с Мъри.

Пролетните съботи често са скучни, макар и запълнени с работа дни, но в около двеста къщи не се правеше почти нищо. Не почистваха градините. Не миеха автомобилите. Не ходеха по гаражни разпродажби. Не се отваряха кутии с боя. Това не се отнасяше за държавните служители и журналистите, които работеха по голямото събитие на седмицата. Страдащите от грипа бяха предимно мъже. Трийсет от тях се намираха в хотелски стаи. Неколцина дори се опитваха да работят и посещаваха различни рекламни прояви. Бършеха лица, духаха носовете си и се надяваха аспиринът или тиленолът да ги оправят. Все пак повечето се връщаха в хотелските си стаи, за да си починат — нямаше смисъл да заразяват клиентите, нали? Някои се обръщаха към лекар. Наоколо се мотаеше обичайният зимно-пролетен вирус и рано или късно всички го пипваха. В края на краищата не бяха чак толкова болни, нали?