Том Клэнси - По заповед на президента

— Моля? — попита майор Сабах.

— Руснаците — е, Съветите често правеха такива филми, сър.

— Как можеш да сравняваш двете неща? — «Много добър въпрос» — помисли си сержантът.

— Разликата не е голяма, майоре. — Той посочи долната половина на екрана. — Виждате ли тук? Ротният командир спазва всичко както трябва, разстоянието и интервалите са правилни. Чели ли сте материали по съветска тактика, майор Сабах?

— Само за приложението й в иракската армия — призна кувейтският офицер.

— Е, това е почти същото. Нанасяш силен бърз удар, колкото да проникнеш през линията на врага, без да му дадеш възможност да реагира. Държиш под контрол собствените си хора. За тях всичко е математика.

— А равнището им на подготовка?

— Не е ниско, сър.

— Елиът наблюдаваше Райън хей оттам — посочи Холцман.

— Следила ли го е?

— Ужасно го мразеше. Аз никога… е, да, всъщност разбрах за какво става дума. Въпросът беше личен. Тя наистина не можеше да понася Райън заради нещо, случило се преди да изберат Боб Фаулър. Достатъчно, за да издаде информация, която се предполагаше, че ще нарани семейството му. Много мило, нали?

Плъмър не остана чак толкова впечатлен.

— Това е Вашингтон.

— Наистина, но какво ще кажеш за използването на служебни правителствени източници за лично отмъщение? Това също може да е истинският Вашингтон, но е незаконно. — Той изключи двигателя и даде знак на Плъмър да слезе от колата.

Вътре завариха дребната собственичка и група натурализирани азиатски деца.

— Здравейте — каза Каръл Зимър. Беше виждала Холцман по време на предишните му идвания тук, за да си купи хляб и мляко — пък и да огледа заведението. Нямаше представа, че е репортер. Но затова пък разпозна Джон Плъмър и го посочи. — Вие от телевизия!

— Да — усмихнато призна коментаторът.

Най-големият й син — според табелката на гърдите му се казваше Лорънс — го погледна не толкова приятелски.

— С какво мога да ви бъда полезен? — Говореше без акцент, а очите му блестяха подозрително.

— Бих искал да поговоря с вас, ако е възможно — любезно отвърна Плъмър.

— За какво?

— Познавате президента, нали?

— Същото може да се каже и за тази кафемашина. И за поничките. — Младежът му обърна гръб. Сигурно се беше метнал по ръст на баща си, помисли Плъмър, а и бе образован.

— Почакайте малко! — каза журналистът.

Лорънс се обърна.

— Защо? Заети сме.

— Лари, бъди любезно с човек.

— Мамо, нали ти разказах какво направи той, спомняш ли си? — Лорънс го изгледа с неприязън и Плъмър трепна. Не го бяха наранявали така от години.

— Извинете ме. Моля ви — каза коментаторът. — Просто искам да поговоря с вас. С мен няма никакви камери.

— В медицинското училище ли учиш, Лорънс? — попита Холцман.

— Откъде знаете? И кой сте вие, по дяволите?

— Лорънс! — възкликна майка му.

— Почакайте малко, моля ви — вдигна ръце Плъмър. — Искам просто да поговорим. Никакви камери, никакви касетофони. Нищо не се записва.

— Да-да! Да не си мислите, че ви вярвам?

— Лорънс!

— Мамо, остави ме да се оправя сам! — изръмжа младежът. — Извинявай, мамо, но ти не знаеш за какво става дума.

— Просто се опитвам да разбера…

— Видях какво направихте, господин Плъмър. Когато плюехте срещу президента, вие плюехте и срещу баща ми! А сега, защо не си купите каквото ви трябва и да се разкарате. — Той отново му обърна гръб.

— Не знаех — възрази Джон. — Ако съм направил нещо лошо, защо не ми го кажете? Обещавам, имате думата ми, че няма да направя нищо, с което да нараня вас или семейството ви. Но ако съм направил нещо лошо, моля ви, кажете ми.

— Защо наранил господин Райън? — попита Каръл Зимър. — Той добър човек. Той грижи за нас. Той…

— Мамо, моля те. На тези не им пука за това! — възкликна Лорънс.

— Лорънс, казвам се Боб Холцман и работя в «Уошингтън Поуст». Знам за семейството ти вече от няколко години. Никога не съм публикувал този материал, защото не исках да се намесвам в живота ви. Знам какво прави за вас президентът Райън. Искам Джон да го чуе от вас. Това няма да стане публично достояние. Ако исках, можех да го направя лично.

— Защо трябва да ви вярвам? — попита Лорънс Зимър. — Вие сте репортери.

Тази забележка нарани Плъмър почти физически. Толкова ли дълбоко беше затънала професията му?

— За лекар ли учите? — неутрално попита Плъмър.

— Втора година в Джорджтаун. Брат ми завършва МТИ, а сестра ми е първокурсничка.

— Това е скъпо. Прекалено скъпо за приходите ви от този бизнес. Зная. Трябваше да дам образование на собствените си деца.