Том Клэнси - По заповед на президента

— Всички работим тук. Аз работя през уикендите.

— И учите за лекар. Това е достойна професия — рече Плъмър. — А когато допускате грешки, се опитвате да се поучите от тях. Аз също, Лорънс.

— Зная, че можете да приказвате, господин Плъмър, но и мнозина други умеят.

— Президентът ви помага, нали?

— Ако ви кажа нещо неофициално, това означава ли, че изобщо не можете да го публикувате?

— Всъщност не. «Неофициално» не означава това. Но ако ви кажа, че никога няма да използвам думите ви по никакъв начин — а тук има други, които могат да свидетелстват във ваша полза — и после наруша думата си, можете да съсипете кариерата ми. На хората от моята професия им е позволено много, навярно даже прекалено много — призна Плъмър, — но не и да лъжем. — А това беше важното, нали?

Лорънс погледна майка си. Слабият й английски не означаваше и че е слабоумна. Тя му кимна.

— Той е бил заедно с баща ми, когато са го убили — рече младежът. — Обещал е на тате, че ще се грижи за нас. И го прави. Плаща за образованието ни, той и приятелите му от ЦРУ.

— Имали са неприятности с някакви хулигани тук — прибави Холцман. — Дошъл един от Ленгли и…

— Не трябваше да го прави — възрази Лорънс. — Господин Клар… е, няма да ви кажа повече. Обаче да преебете такъв свестен човек…

— Лорънс!

Петнайсетина секунди Плъмър не каза нищо, после се обърна към жената зад щанда.

— Госпожо Зимър, благодаря ви, че ми отделихте от времето си. Нищо от онова, което ми казахте, няма да излезе наяве. Обещавам ви. — Той се обърна към младежа. — Успех в учението, Лорънс. Благодаря ви, че ми разказахте. Няма да ви безпокоя повече.

Двамата репортери излязоха и тръгнаха към колата на Холцман.

«Защо трябва да ви вярвам? Вие сте репортери.» Искрени думи на един младеж, но въпреки това дълбоко нараняващи. Защото бяха заслужени, каза си Плъмър.

— Какво друго? — попита той.

— Доколкото ми е известно, те дори не знаят обстоятелствата около смъртта на Бък Зимър, а само че е загинал при изпълнение на служебните си задължения. Очевидно, когато е бил убит, Каръл е била бременна с най-малкото им дете. Лиз Елиът се опита да подреди нещата така, та да излезе, че Райън лъже и че бебето е негово. Аз се подведох.

Продължителна въздишка.

— Да. Аз също.

— Е, какво мислиш да правиш, Джон?

Плъмър вдигна поглед.

— Искам да проверя някои неща.

— Момчето в МТИ се казва Питър. Учи компютри. Момичето учи в Шарлотсвил и мисля, че се казва Алиша. Не зная името на онова, което завършва гимназия, но мога да проверя. Всички данни се покриват с колумбийската акция. Райън ги събира за Коледа всяка година. Кати също. Не зная как ще се справят сега. Навярно доста добре — подсмихна се Холцман. — Той може да пази тайни.

— А човекът от ЦРУ, който…

— Познавам го. Няма да ти дам името му. Разбрал, че някакви хулигани безпокоят Каръл, и си поговорил с тях. В полицейските архиви има информация за това, чел съм я — отвърна Холцман. — Интересен тип. Той е човекът, който измъкна съпругата и дъщерята на Герасимов. Освен това пак той спаси Кога. Сериозен играч.

— Дай ми един ден. Само един ден — каза Плъмър.

— Няма проблем.

Обратният път до магистралата «Ричи» премина в мълчание.

— Доктор Райън? — И двамата се обърнаха. Капитан Овертън подаваше глава през вратата.

— Какво има? — попита Кати.

— Госпожо, навън става нещо, което с ваше разрешение може би децата биха искали да видят. Ако искате, можете да дойдете всички.

След две минути спряха в гората близо до оградата и капитанът и един ефрейтор ги преведоха през гъсталака, докато не се приближиха на петнайсетина метра.

— Шт — каза ефрейторът на ПЯСЪЧНИК и доближи до очите й бинокъл.

«Страхотно!» — помисли си Джак Младши.

— Няма ли да се уплаши от нас? — попита Сали.

— Не, тук никой не ходи на лов и са свикнали с автомобилите — обясни Овертън. — Тази кошута се казва Елвайра.

Беше родила само преди няколко минути. Сега се изправи и започна да облизва новороденото.

— Бамби! — отбеляза Кейти Райън, която беше специалист по филмите на Дисни. Минаха само няколко минути и малкото с клатушкане се изправи.

— Кейти? — обади се капитанът.

— Какво? — без да извръща очи, попита тя.

— Ти трябва да й измислиш име — каза Овертън. — Това е традиция тук. Женско име.

— Марлен — без колебание отвърна ПЯСЪЧНИК.

Пътуването беше унило. Пейзажът също. Браун и Холбрук можеха да карат и по-бързо, но трябваше да изучават работните характеристики на звяра, който бяха възседнали, а това отнемаше време и те рядко вдигаха над осемдесет километра в час. С това си поведение спечелваха смъртната ненавист на останалите шофьори по I-90, за които неограничената скорост в източна Монтана беше върхът. Задмина ги и бюрократ — не можеше да не е бюрократ — в някаква гъзарска немска кола, която проблесна покрай камиона им като светкавица.