Том Клэнси - По заповед на президента

Боингът дори не бе докоснал дърветата. Не беше прахосвал горивото си за нищо освен за целта. Сега работеха пет-шест крана — вдигаха каменни блокове от кратера на някогашната заседателна зала и ги поставяха в камиони, които ги откарваха някъде. Бяха останали само няколко пожарни коли. Драматичната част вече бе завършила. Оставаше тъжната.

За него толкова бързото шофиране във Вашингтон беше новост. Отчасти скоростта се дължеше на факта, че бързо движещата се мишена се улучва по-трудно, отчасти не това, че сега времето на Райън бе много по-ценно и не трябваше да се прахосва. Но повече от всичко останало означаваше, че той лети към нещо, което би искал да избегне. Само преди няколко дни бе приел предложението на Роджър Дърлинг да заеме вицепрезидентския пост, но го беше сторил най-вече с целта веднъж завинаги да се освободи от правителствените постове. Тази мисъл го накара да стисне очи. Защо никога не бе успявал да избяга от отговорностите? Сигурно не от храброст. Всъщност по-скоро беше обратното. Толкова често се бе боял да каже «не», за да не го помислят за страхливец. Беше се боял да постъпи по друг начин, освен по онзи, който сочеше съвестта му, а тя толкова често му бе подсказвала неща, които той мразеше или се страхуваше да направи. Но не бе имал друга възможност.

— Всичко ще се оправи — каза Анри ван Дам.

«Не, няма» — искаше да каже Джак.

Но не можеше.

На източната стена на залата «Рузвелт» висеше Нобелова награда за мир на едновремешния президент за «успешното» му посредничество в Руско-японската война. Историците твърдяха, че усилията му само са насърчили японските империалистически амбиции и така са наранили руската душа, че Сталин изпитвал нужда да отмъсти за унижението на страната си. Специално това наследство на Алфред Нобел обаче винаги беше повече политическо, отколкото реално. Залата се използваше за средно големи обеди и срещи, а и се намираше в удобна близост до Овалния кабинет.

— Насам. — Един от агентите отвори някаква врата и Райън видя президентската гримьорка. Срещата беше неофициална и гримьорката, петдесетинагодишна жена, носеше всичко необходимо в голям куфар от изкуствена кожа. Колкото и пъти да бе излизал по телевизията — на предишния си пост като съветник по въпросите на националната сигурност доста често — Джак така и не успя да свикне и трябваше да извика на помощ целия си самоконтрол, за да не се върти, докато нанасяха течната основа с дунапренена гъба върху лицето му, после пудра и спрей за коса. През цялото време жената, която изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избухне в сълзи, не промълви нито дума.

— И аз го харесвах — каза й той. Ръцете й замръзнаха и погледите им се срещнаха.

— Винаги беше толкова мил. Мразеше всичко това, точно като вас, но никога не се оплакваше и обикновено разказваше по някой виц. Понякога гримирах и децата, просто за забавление. Харесваше им, даже на момчето. Играеха пред камерите и снимачните екипи им даваха записа, и…

— Разбирам. — Райън хвана ръката й. Най-накрая бе срещнал човек от персонала, който не се държеше изцяло делово и не го караше да се чувства като животно в зоологическа градина. — Как се казвате?

— Мери Абът. — От очите й капеха сълзи.

— Откога работите тук?

— Точно преди господин Картър да напусне Белия дом. — Госпожа Абът изтри очи и се успокои.

— Е, може би трябва да ви поискам съвет — внимателно каза той.

— О, не, аз не знам нищо. — Тя се усмихна засрамено.

— Аз също. Предполагам, че просто ще трябва сам да разбера. — Райън погледна в огледалото. — Свършихте ли?

— Да, господин президент.

— Благодаря ви, госпожо Абът.

Сложиха го да седне в дървен стол с облегалки за ръцете. Прожекторите вече бяха включени и температурата в стаята достигаше четирийсетина градуса или поне така му се струваше. Един от техниците защипа на вратовръзката му микрофон, много внимателно, също като госпожа Абът — само защото над всеки от персонала висеше по един агент от Службата за сигурност, а над цялата охрана бдеше Андреа Прайс, която ги наблюдаваше от вратата. Очите й бяха присвити и подозрителни, въпреки факта, че всяко съоръжение в стаята беше грижливо проверено, а всеки от хората постоянно се следеше. Наистина, можеше да се направи пистолет от неметални части, но пистолетите все пак бяха обемисти. Осезаемото напрежение на охраната се предаваше дори на хората от телевизията, които внимаваха да не крият ръцете си и ги движеха съвсем бавно.