Том Клэнси - По заповед на президента

— Мога ли да спомена това по телевизията? — попита Райън всички и никого.

— Определено не — отвърна Арни ван Дам. — Първо, не е потвърдено. Второ, прекалено рано е, за да му повярва някой.

Мъри и О'Дей се спогледаха. Нито един от двамата не бе политик. Арни ван Дам обаче беше. За тях информационният контрол означаваше да пазят сведенията за съда. За Арни информационният контрол означаваше да предпазва хората от неща, които според него няма да разберат, докато малко по малко не ги подготвят за това.

Добре известната «черна кутия» всъщност бе обикновен касетофон, свързан с пилотската кабина. Там се събираха данните от двигателя и пултовете за управление плюс — в случая — разговорите на екипажа. Записващото устройство бе изцяло дигитализирано. Данните се транскрибираха бързо и лесно. На първо място главният техник направи чисто, високоскоростно копие на оригиналната метална лента, която после затвориха в сейф, докато той работеше по записа.

— На пръв поглед записът изглежда съвсем ясен. Самолетът е бил напълно изправен — докладва техникът, докато преглеждаше информацията на компютърния екран. — Взимал е завоите спокойно, двигателите са работили нормално. Типичен летателен профил… дотук — той показа на екрана. — Тук напълно се е отклонил от нула-шест-седем до едно-девет-шест… и се е насочил надолу до момента на сблъсъка.

— В пилотската кабина не е имало абсолютно никакви разговори. — Друг техник въртеше речевия сегмент от записа назад-напред, но откриваше единствено обичайните реплики между самолета и различните наземни контролни станции. — Ще го върна отначало. — Всъщност записът нямаше начало, а по-скоро се въртеше без прекъсване, защото самолетите Боинг 747 обикновено се използваха за презокеански полети, продължаващи по четирийсет часа. Трябваха му няколко минути, за да намери края на предишния полет и тук той откри нормалния обмен на информация и команди между двамата пилоти, а също и между самолета и земята.

Всичко това прекъсваше скоро след като самолетът беше спрял на определената му писта. Следваха цели две минути празна лента, после записът отново продължаваше, когато по време на процедурите преди излитането бяха задействани уредите на контролното табло. Преводачът от японски — военен офицер — бе от Управлението за национална сигурност.

Звукът беше отличен. Можеха да чуят изщракванията при включването на уредите и тяхното бръмчене, но най-високо се чуваше дишането на втория пилот, чиято самоличност бе определена в хода на записа.

— Стоп — каза военният офицер. — Върнете малко. Има някакъв друг глас, не мога да… А, добре. «Всички готови, въпросителна.» Трябва да е пилотът. Да, сега се затваря вратата, пилотът тъкмо влезе. «Проверката преди полета завършена… готов за проверка преди старта»… О… О, Господи! Той го уби. Върнете пак. — Офицерът — майор, не виждаше, че агентът от ФБР също има слушалки.

И на двамата им бе за първи път. Агентът от ФБР беше гледал убийство, записано на банкова видеосистема, но нито той, нито офицерът от разузнаването бяха чували убийство — изсумтяването от удара, опитите на жертвата да си поеме дъх…

След секунди на друг канал се разнесе вторият глас, за да извести кулата, че Боинг 747 запалва двигателите си.

— Това е пилотът, Сато — каза техникът от НСБТ. — Другият глас трябва да е на втория пилот.

— Вече не. — Единствените звуци по канала на втория пилот бяха смущенията и страничните шумове.

— Убил го е — съгласи се агентът от ФБР. Щеше да им се наложи да връщат записа още стотици пъти, но заключението щеше да е същото. Макар че формално разследването щеше да продължи няколко месеца, случаят бе успешно приключен за по-малко от девет часа.

Вашингтонските улици бяха зловещо пусти. Райън от собствен опит знаеше отлично, че обикновено по това време на деня столицата е претъпкана с автомобили на държавни служители, лобисти, депутати в Конгреса и техни подчинени, безброй адвокати и техните секретарки, както и всички работници в частната индустрия, които ги осигуряваха. Но не и днес. На всяка пресечка имаше радиоавтомобил на градската полиция или кола на Националната гвардия. Като че ли беше летен уикенд и всъщност имаше повече движение в посока обратна на Капитолийския хълм, отколкото към него — любопитните бяха отклонявани десет пресечки преди да стигнат до целта си.

Президентската колона пое по «Пенсилвания». Джак седеше на задната седалка в бронирания си автомобил, а пред и зад колите на Службата за сигурност се движеха машини на морската пехота. Слънцето вече беше изгряло. Небето бе леко замъглено и на човек му трябваше време, за да разбере, че хоризонтът не е както трябва.