Том Клэнси - По заповед на президента

— Две минути — съобщи продуцентът, информиран по слушалките си. — Току-що започнаха бизнес новините.

— Успяхте ли да поспите снощи? — попита главният кореспондент на Си Ен Ен в Белия дом. Също като всички останали, той искаше бързи и ясни впечатления от новия президент.

— Не много — почувствал се изведнъж напрегнат, отвърна Джак. Камерите бяха две. Той кръстоса крака и стисна ръце в скута си, за да избегне нервните движения. Как точно се предполагаше, че трябва да изглежда? Тържествен? Потресен от мъка? Изпълнен със спокойна увереност? Съкрушен? Вече бе малко късно за това. Защо предварително не попита Арни?

— Трийсет секунди — предупреди продуцентът.

Джак се опита да се оправи сам. Позата му на стола щеше да държи тялото му неподвижно. «Просто отговаряй на въпросите. Правиш го толкова отдавна.»

— Сега е седем часът и осем минути — право към камерата зад Джак каза кореспондентът. — Ние сме в Белия дом с президент Джон Райън. Господин президент, измина една дълга нощ, нали?

— Наистина — съгласи се Райън.

— Какво можете да ни кажете?

— Както знаете, спасителните операции продължават. Трупът на президента Дърлинг все още не е намерен. Координатор на разследването е ФБР.

— Открили ли са вече нещо?

— Навярно по-късно днес ще разполагаме с някаква информация, но засега е прекалено рано. — Въпреки факта, че кореспондентът беше напълно инструктиран по този въпрос, Райън долови в очите му разочарование.

— Защо ФБР? Службата за сигурност не е ли упълномощена да…

— Сега не е време за вътрешни борби. Разследването трябва да започне незабавно. Ето защо реших водеща инстанция да е ФБР — под контрола на министерството на правосъдието и с помощта на други федерални инстанции. Трябват ни отговори, трябват ни бързо, и ми се струва, че това е най-добрият начин да ги получим.

— Съобщиха ми, че сте назначили нов директор на ФБР.

Джак кимна.

— Да, Уолтър, така е. За момента съм помолил Даниъл Е. Мъри временно да изпълнява длъжността на директор. Дан отдавна е агент във ФБР — последно работеше като специален помощник на директор Шоу. Познаваме се от много години. Господин Мъри е един от най-добрите детективи на държавна служба.

— Мъри?

— Полицай, експерт по тероризма и шпионажа — отвърна офицерът от разузнаването.

— Хм. — Той отново отпи от подсладеното си кафе.

— Какво можете да ни кажете за подготовката за… искам да кажа за следващите няколко дни? — попита кореспондентът.

— Уолтър, тези планове са все още в процес на разработване. Най-важното е да дадем възможност на ФБР и другите упълномощени от закона инстанции да си вършат работата. По-късно днес ще разполагаме с повече информация, но изминалата нощ беше дълга и тежка за много хора. — Кореспондентът кимна и реши, че е време да наблегне на човешкия аспект на нещата.

— Къде спахте вие и семейството ви? Знам, че не сте били тук.

— В казармата на морската пехота на Осма и Първа улици — отвърна Райън.

— О, по дяволите, шефе — промърмори Прайс от вратата. Някои от медиите бяха разбрали, но Службата не го беше потвърдила пред никого и повечето новинарски агенции бяха съобщили, че семейството на Райън е на «неуточнено място». Е, довечера щяха да спят другаде.

— Защо там?

— Ами, трябваше да спим някъде и там изглеждаше подходящо. Аз също съм бил морски пехотинец, Уолтър — тихо каза Джак.

— Помниш ли, когато ги взривихме?

— Чудна нощ. — Офицерът от разузнаването си спомни как гледаше през бинокъла от върха на бейрутския «Холидей Ин». Той беше помогнал за организирането на акцията. Всъщност единственият труден момент бе да избере шофьора. В американските морски пехотинци имаше нещо странно, нещо като че ли мистично, в което нацията на този Райън се беше вкопчила. Но умираха точно като всички други неверници. Той развеселено се зачуди дали някой от хората му във Вашингтон не би могъл да купи или наеме голям камион… После остави веселите мисли настрани. Неведнъж бе ходил във Вашингтон и едно от местата, които проучи, беше казармата на морската пехота. Прекалено лесно се охраняваше. Всъщност, това бе твърде зле. Политическото значение на мишената я правеше извънредно привлекателна.

— Глупава постъпка — забеляза Динг, докато пиеше сутрешното си кафе.

— Очакваш да се крие ли? — попита Кларк.

— Познаваш ли го, татко? — попита Патриша.

— Всъщност да. С Динг се грижехме за него, когато бяхме специални агенти. Някога познавах баща му… — без да се замисля, прибави Джон. Много необичайно за него.