Том Клэнси - По заповед на президента

Двамата генерали тихо и нервно говореха в задната част и ревът на двигателите заглушаваше думите им. Съпругите им просто седяха, още по-нервни от мъжете си, докато децата четяха или спяха. Най-трудната част се падаше на телохранителите, които знаеха, че ако нещо в Иран тръгне на зле, не могат да направят нищо, освен глупаво да загинат. Единият седеше по средата на отделението и откри, че седалката му е влажна. Не знаеше какво е това, но лепнеше и беше… червено? Доматен сок или нещо друго, навярно. Раздразнен, той отиде в тоалетната и изми ръцете си, а после взе кърпата, за да изтрие седалката. Преди да седне отново, мъжът върна кърпата в тоалетната, после се загледа надолу към планините и се зачуди още колко ли изгрева ще доживее, без да знае, че току-що е ограничил броя им до двайсет.

— Това бяха заместник-командирът на военновъздушните им сили и командващият на Втори иракски армейски корпус заедно със семействата си — каза старшината. Дешифрирането бе отнело малко повече от два часа след момента, в който беше засечен сигналът.

— Размяна на заложници? — попита лейтенантката от ВВС на САЩ.

— Най-вероятно — съгласи се майор Сабах. — Трябва да очакваме излитането на друг самолет от Мехрабад веднага, щом този се приземи.

— Закъде?

— Не се ли сещате?

— За Судан — досети се старшината.

— Май сте прав — намигна Сабах. — Би трябвало да потвърдим това със засичане на времето на полетите от Багдад. — И той наистина не можеше да прецени ситуацията дотогава, макар вече да беше съобщил на началниците си, че става нещо необичайно. Скоро и американците трябваше да направят същото.

След двайсет минути от ККМС излъчиха предварителен доклад до Форт Мийд, Мериленд и прищевките на времето пратиха съобщението в дежурния център точно след полунощ. От Управлението за национална сигурност го предадоха по фиброоптичен кабел до Ленгли, Вирджиния, където попадна в «Меркурий», комуникационно-разузнавателната служба на ЦРУ, а оттам го отнесоха в оперативния център на управлението на горния етаж, стая 7-F-27, намираща се в старата централна сграда. Информацията се изкачваше нагоре по йерархията, понякога със съответната оценка на всяко следващо равнище, но най-често без такава, или ако имаше, тя се поставяше най-отдолу, така че офицерите от националното разузнаване да могат сами да си съставят мнение и да повторят работата на други. В повечето случаи имаше смисъл, но в такива извънредни и изискващи бързо действие ситуации много често не беше така. Проблемът се състоеше в това, че човек не можеше да определи кога наистина става въпрос за кризисни моменти.

В ЦРУ дежуреше Бен Гудли, бързо издигнал се в Директората и неотдавна назначен тук офицер от националното разузнаване, служба, наред с която беше получил най-неприятния график поради младшия си пост. Както обикновено, той прояви добрия си инстинкт като отиде при отговорника за региона и му предаде съобщението веднага щом прочете страниците.

— Ледът се топи — каза агентът, след като прочете страница трета. Това не беше необичайно, но не бе и приятно.

— Някакви съмнения?

— Момчето ми — отговорникът имаше двайсетгодишен стаж, — да не си мислиш, че отиват до Техеран на пазар?

— СОНР? — попита Гудли. Имаше предвид Специалната оценка на националното разузнаване — важен официален документ, предвиден за извънредни ситуации.

— Така ми се струва. Иракското правителство се предава. — Това не беше чак толкова изненадващо.

— Три дни?

— Няма и толкова.

Гудли се изправи и каза:

— Добре, хайде да я нахвърляме.

Важните неща никога не стават в удобно време. Дали раждане на бебе, или национално бедствие — изглежда, всички такива събития заварват съответните хора заспали или неспособни да реагират поради една или друга причина. В този случай не можеше да се направи нищо. Бен Гудли реши, че ЦРУ не разполага с възможност да потвърди разузнавателната информация и че колкото и заинтересувана от региона да е страната му, не могат да се предприемат никакви действия. Медиите не бяха научили за развитието на събитията и както често се случваше, ЦРУ щеше да си мълчи, докато не разберяха. С това си поведение Централното разузнавателно управление щеше да подхрани общественото мнение, че медиите са толкова ефикасни в разузнаването, колкото и държавните институции.

СОНР щеше да е кратка. По същество тя не изискваше много догматизъм, а фактите можеха да се изложат съвсем просто. Гудли и отговорникът за региона написаха документа за половин час. Принтерът отпечата един екземпляр за вътрешна употреба, а модемът прати доклада по секретни линии до заинтересуваните държавни институции. След като свършиха това, двамата мъже се върнаха в оперативния център.