Том Клэнси - По заповед на президента

— Судан — потвърди майор Сабах. Ви могла да е и друга страна. Той почти бе решил, че възможният маршрут е Бруней, но не, това щеше да е прекалено далеч от Швейцария, а Швейцария беше мястото, където се намираха парите — където трябваше да се намират.

След тази преценка пратиха сателитен сигнал до Америка, отново в ЦРУ, и той събуди старшия дежурен само за да каже «да» на съвсем кратък въпрос. Отговорът беше пратен обратно до «ПАЛМ БОУЛ» от любезност към кувейтците. После бе просто въпрос на чакане.

ЦРУ имаше малка станция в Хартум, състояща се всъщност само от шефа й, двама оперативни работници и секретарка. Шефът на станцията обаче бе добър и беше вербувал за агенти голям брой местни граждани. Помагаше му това, че суданското правителство обикновено нямаше какво да крие, тъй като страната бе прекалено бедна, за да представлява интерес за когото и да било. Някога правителството беше използвало географското си положение в противоборството между Изтока и Запада и това му носеше пари, оръжия и помощ, но СССР бе паднал, а с него и Голямата игра на могъщество, поддържала Третия свят в продължение на две поколения. Сега суданците трябваше да разчитат на ограничените си собствени ресурси и на малкото трохи, подхвърляни от страните, изпитващи временна нужда от малкото, което имаше тази африканска държава. Лидерите й бяха мюсюлмани и като заявяваха това толкова високо, колкото можеха да лъжат — те не бяха по-набожни от западните си колеги, — успяваха да получат помощ от Либия, Иран и други, в отговор на което от тях очакваха да направят тежък живота на езичниците анимисти в южната част на страната и да поемат риска от надигащата се ислямистка политическа вълна в собствената си столица — хората, които знаеха действителната набожност на лидерите си, искаха да ги заменят с истински правоверни. Като цяло политическият елит на тази обедняла нация смяташе, че е по-лесно да си религиозен и богат, отколкото религиозен и беден.

А всичко това означаваше за персонала на американското посолство огромна непредвидимост. Понякога Хартум бе спокоен — когато фундаменталистите бяха държани под контрол. Понякога не беше, защото не бяха спокойни и те. В момента, изглежда, ставаше дума за втората възможност, а отгоре на всичко екологичните условия тук бяха достатъчно отвратителни, за да пратят този пост сред последните десет от всички американски посолства в света, въпреки отсъствието на заплаха от терористи. За шефа на станцията това означаваше бързо напредване в кариерата, макар жена му и двете му деца да си бяха останали във Вирджиния, защото повечето официални американски представители не се чувстваха в достатъчна безопасност, за да доведат тук семействата си. Почти също толкова неприятно беше, че СПИН се превръщаше в истинска опасност. Посолството имаше военен лекар, за да се справя с такива случаи. Тревогите му бяха огромни.

Шефът на станцията се отърси от тези мисли. Като пое службата, той беше прескочил цяло равнище в заплатата си. Справяше се добре и имаше един особено високопоставен агент в суданското външно министерство, за да информира Америка за всичко, което правеше страната. Фактът, че тя не правеше чак толкова много, не бе важен за бюрократите в Ленгли. По-добре да знаят всичко за нищо, отколкото нищо за всичко.

С този случай той се зае лично. След като свери разстоянието и времето по собствените си карти, шефът на станцията вечеря рано и отиде на летището, намиращо се само на няколко километра извън града. Охраната тук беше по африкански небрежна и той лесно намери място, откъдето да наблюдава. По-лесно бе да се скриеш на частен терминал, отколкото на обществен, особено като се вземеше предвид 500-милиметровият обектив на фотоапарата му. Дори имаше време да провери апарата. По клетъчния му телефон хората на АНС в посолството потвърдиха, че въпросният самолет скоро ще се приземи — факт, който бе още по-сигурен заради пристигането на няколко служебни на вид коли. Вече беше запомнил двете снимки, пратени му по факса от Ленгли. «Двама висши иракски генерали, а?» — помисли си той. Е, след смъртта на шефа им това изобщо не можеше да го изненада. Проблемът с диктатурите бе, че никой от онези, които се намираха близо до върха, не можеше да разчита особено много на пенсиониране.

Велият пътнически самолет се появи с обичайните валма дим. Сега единствената му тревога беше дали самолетът ще спре по такъв начин, че да може да заснеме слизащите от него хора — копелетата винаги гледаха на друга страна и разваляха цялата работа. Но нямаше никакъв избор. Гълфстриймът спря. Вратата се отвори и шефът на станцията започна да снима кадър след кадър. На летището чакаше някакво полуофициално служебно лице, за да извърши церемонията по полуофициалното посрещане. Можеше да се види кои са важните личности по това кого прегръща и целува суданецът — и от оглеждането им наоколо. Щрак. Щрак. Той позна едното лице със сигурност, другото навярно също отговаряше на описанието. Прехвърлянето отне само минута-две. Служебните автомобили потеглиха, но шефът на станцията не се вълнуваше особено накъде са се насочили в момента. Агентът му от външното министерство щеше да го информира. С оставащите осем кадъра той засне самолета, които вече зареждаха с гориво, и реши да изчака, за да види какво ще стане. Трийсет минути по-късно Г-IV пак се издигна в небето и американецът тръгна обратно за посолството. Докато хората му проявяваха филма, той проведе телефонен разговор с Ленгли.