Том Клэнси - По заповед на президента

Головко полагаше всички усилия да заспи. «Аерофлот» току-що беше закупил десет нови боинга за покриване на международните си линии до Ню Йорк, Чикаго и Вашингтон. Самолетите бяха много по-удобни и сигурни от съветските авиолайнери, в които бе пътувал толкова години, но той не беше очарован от перспективата да лети с два двигателя, американски или не, вместо с обичайните четири. Но поне седалките в първа класа бяха удобни, а водката, която му бяха донесли скоро след излитането, беше руска и от най-добро качество. Това съчетание му осигури пет и половина часа сън. Събуди се над Гренландия. Телохранителят до него още спеше. Някъде назад стюардесите навярно също спяха на удобните си сгъваеми седалки.

Някога, помисли си Сергей Николаевич, нямаше да е така. Той щеше да лети със специален чартърен самолет, снабден с пълна комуникационна апаратура, и каквото и да станеше на света, той щеше да бъде информиран с такава скорост, с каквато служителите от предавателните кули до Москва можеха да излъчат морзовия код. Още по-досаден беше фактът, че нещо ставаше. Нещо трябваше да се случи. Винаги бе така. Пътуваш за важна среща, защото очакваш да стане нещо, и после то се случва точно когато си на път, и макар че не си лишен съвсем от връзка със света, нямаш възможността да се посъветваш със старшите си помощници. Ирак и Китай. За щастие двете горещи точки бяха много отдалечени една от друга. Головко си напомни, че между Вашингтон и Москва има още по-голямо разстояние, обърна се на една страна и си каза, че все пак трябва да поспи още малко.

Трудната част не беше да ги изведат от Ирак. Трудната част щеше да е да ги откарат от Иран в Судан. Отдавна бе минало времето, когато самолетите от Иран можеха да летят до Саудитска Арабия, и единствените изключения бяха поклонническите полети до Мека по време на ежегодния хадж. Сега пътническите самолети трябваше да заобикалят Арабския полуостров и после да минават над Червено море, за да завият на запад към Хартум, което утрояваше и времето, и разстоянието. Следващият кратък полет не можеше да започне преди първият дълъг да завърши в Африка, а високопоставените персони да пристигнат в набързо приготвените за тях апартаменти, да ги намерят за задоволителни и да позвънят с неизбежната кодова дума, потвърждаваща, че всичко е наред. Щеше да е много по-лесно, ако можеше да ги откарат едновременно с един-единствен авиолайнер и с един-единствен полет Багдад-Техеран-Хартум, но това не беше възможно. Нито пък бе възможно да осъществят много по-краткия директен полет от Багдад за Хартум като прелетят над Йордания. Но това означаваше да минат близо до Израел, перспектива, която нямаше да зарадва иракските генерали. Освен това стоеше и въпросът за секретността, който правеше всички тези теоретични възможности неподходящи.

Тази ситуация би вбесила всеки, но не и Даряеи. Той стоеше сам до прозореца и гледаше как самолетът спира, как вратите се отварят, как хората се втурват надолу по стълбичката и незабавно се изкачват по другата, докато носачите прехвърлят малкото лични вещи, които чужденците бяха взели със себе си — несъмнено бижута и други леснопреносими предмети с висока стойност, с усмивка си помисли светият човек. Всичко това отне само няколко минути и после очакващият ги самолет се задвижи.

Всъщност беше глупаво да идва, за да види нещо толкова прозаично и досадно като това, но то представляваше завършекът на цели две десетилетия усилия и макар да бе Божи човек, Махмуд Хаджи Даряеи все още беше достатъчно човек, за да иска да види плодовете на труда си. В това бе преминал целият му живот и въпреки всичко задачата не беше довършена дори само до половината. А времето му изтичаше…

Както и при всеки човек, напомни си Даряеи — с всяка една секунда, с всяка една минута, с всеки един час, с всеки един ден, едно и също за всички хора, но някак си на човек му се струва, че времето тече по-бързо, когато надхвърли седемдесет години. Той погледна ръцете си, бръчките и белезите от цял един живот, някои естествени, други не. Два от пръстите му бяха счупени, докато гостуваше на САВАК, обучената от израелци секретна служба на шаха. Спомняше си болката. Още по-добре помнеше разправата с двамата мъже, които го бяха разпитвали. Даряеи не беше казал нито дума. Просто ги бе гледал, застанал неподвижен като статуя, докато ги отведоха пред взвода за разстрел. Всъщност не бе останал особено удовлетворен. Те бяха просто функционери и вършеха работата, определена им от други, без да ги интересува кой е той или защо трябва да го мразят. Друг молла беше седял с всеки един поотделно, за да се моли заедно с тях, защото да лишиш някого от възможността да се помири с Аллах е престъпление.