Том Клэнси - По заповед на президента

— Как го казвахте вие, плъховете напускат кораба, нали?

— И вие ли смятате така? — изпреварвайки лейтенантката, попита старшината.

— Мислите, че отиват в Иран? — попита американката.

— Зная, че изглежда така, но не е логично, нали?

Майор Сабах сбърчи лице.

— Не е логично да пращат в Иран и самолети на военновъздушните си сили, но иранските изтребители оставиха пилотите да се приберат у дома си. Трябва да научите още за местната култура, лейтенант.

«Разбрах, че тук нищо не е много логично» — помисли тя, но не можеше да го каже.

— С какво друго разполагаме? — попита сержанта Сабах.

— Разговарят, млъкват и после пак разговарят и така нататък. В момента текат съобщения, но ККМС все още се опитва да ги засече.

— От радарното засичане съобщават за полет от Мехрабад за Багдад, дегизиран като пътнически самолет.

— Същия като преди ли? — попита Сабах.

— Да, майоре.

— Какво друго?

— Най-вероятно в момента компютрите подготвят точно този материал. Може би след трийсет минути ще бъде готов.

Сабах запали цигара. Формално «ПАЛМ БОУЛ» принадлежеше на Кувейт и пушенето бе позволено за облекчение на някои и ярост на други. Сравнително ниският му ранг не му пречеше да е относително висш член на разузнаването на страната си, още повече че той беше скромен и делови, за разлика от действията си по време на войната, за които бе изнасял лекции във Великобритания и Америка.

— Някакви мнения? — попита той, след като вече беше готов със собственото си.

— Вие го казахте, сър. Те се измъкват — отвърна старшината.

Майор Сабах довърши мисълта му.

— След няколко часа или дни Ирак няма да има правителство и Иран му помага да изпадне в анархия.

— Лошо — въздъхна старшината.

— Човек се сеща за думата «катастрофа» — тихо каза Сабах, поклати глава и мрачно се усмихна, с което допълнително си спечели възхищението на американските разузнавачи.

Гълфстриймът се приземи след спокоен шейсет и пет минутен полет от Техеран, засечен по часовника на Бадрейн. Точни като «Суис Ер», отбеляза той. Е, трябваше да се очаква. Щом самолетът спря, вратата се отвори и от него слязоха петима пътници. Посрещнаха ги с натруфено измамна любезност, на която те отвърнаха по същия начин. Малък конвой от мерцедеси ги отведе незабавно в царствени апартаменти в центъра на града, където те, разбира се, щяха да бъдат убити, ако нещата тръгнеха на зле. Щом автомобилите им потеглиха, двама генерали със своите съпруги, деца и с по един телохранител излязоха от VIP терминала и бързо се качиха на борда на самолета. Вторият пилот затвори вратата и двигателите се включиха — всичко това за по-малко от десет минути според сейкото на Бадрейн. Прекалено очевидно, за да го пропуснат хората от кулата. Това бе проблемът със секретността, Бадрейн го знаеше. Всъщност човек не можеше да запази в тайна нищо, поне не събитие от такъв мащаб. Бе най-добре да използват пътнически полет и да се отнасят към заминаващите генерали като към обикновени пътници, но между двете страни нямаше редовни полети, пък и във всеки случай офицерите не биха се подложили на такова плебейско отношение. Така че хората от кулата щяха да разберат, че при необичайни обстоятелства е пристигнал и излетял специален самолет, същото се отнасяше и за служителите от терминала, които се бяха грижили за генералите. За този полет това нямаше да е важно. Но щеше да има значение за следващия.

Навярно това нямаше да е от прекалено значение за Великия план, защото вече не можеше да се попречи на събитията, за чието задвижване беше помогнал той, но то обиждаше Али Бадрейн в професионално отношение. Бе най-добре да пази в тайна всичко, което вършеше. От друга страна, с действията си той си беше спечелил благодарността на много могъщ човек, управляващ много могъща страна. Бе го постигнал само с думи, като съобщи на хората онова, което вече знаеха, и им помогна да вземат и така неизбежното решение, колкото и да се съпротивляваха. Странно нещо е животът.

— Същият е. Господи, та той почти не остана на земята. — С малко усилия радиотрафикът за този самолет беше изолиран и сега течеше по слушалките на лингвиста от спецчаст 6. Макар езикът на международната авиация да бе английският, екипажът на този самолет разговаряше на фарси. Навярно смятаха, че така взимат мерки за сигурност, но само привличаха вниманието и попадаха във фокуса на радарното и радиозасичане. Иначе разговорите бяха съвсем обичайни освен факта, че самолетът не беше останал на земята достатъчно дълго дори само за да го заредят. Това означаваше, че всичко е било предварително планирано, което при тези обстоятелства едва ли можеше да изненада някого, но въпреки всичко бе интересно. Високо в небето и далече в северозападния край на Персийския залив, в момента самолетът се следеше и от един АУАКС.