Том Клэнси - По заповед на президента

— С други думи, искате продукт, който да можем да доставим, когато се наложи.

— Точно така.

— Ще имаме много работа — предпазливо каза Бретано.

— Искам да си подберете добър екип и да съставите структура на армията, която да отговаря на нуждите ни. После искам да възстановите Пентагона, за да реализирате плана.

— С колко време разполагам?

— За първата част ви давам две седмици.

— Не е достатъчно.

— Не ми казвайте това. Толкова много сме учили тези неща, че съм изненадан, че хартията, върху която са отпечатани, още не е погълнала всички дървета в страната. По дяволите, аз зная каква е заплахата там, спомнете си го. Някога това ми беше работата. Допреди месец бяхме в истинска война, която ни изтощи, защото нямахме ресурси, които да използваме. Просто бяхме късметлии. Не искам повече да разчитаме на късмета. Искам да разчистите бюрокрацията, така че ако се наложи да направим нещо, то наистина да бъде направено. Искам нещата да се вършат, преди да се наложи да ги вършим. Ако се справим както трябва, никой няма да е достатъчно луд, че да се захваща с нас. Въпросът е дали вие искате да се захванете с това, доктор Бретано?

— Сложно е.

— Няма прости работи — каза Джак.

— Половината от работата е организирането на добро разузнаване — отбеляза Бретано.

— Зная. В ЦРУ вече започнахме. Джордж трябва да се оправи в министерството на финансите. Преглеждам списък със съдии, един от които да оглави министерството на правосъдието. Вече казах всичко това по телевизията. Събирам екип. Искам да участвате в него. Ще правя нещата както аз си знам. Мислите ли, че двама души като нас биха стигнали толкова далеч някъде другаде? Времето се изплаща, Бретано. — Райън се отпусна назад, доволен от речта си.

Бретано не можеше да се съпротивлява повече и го знаеше.

— Кога започвам?

Райън погледна часовника си.

— Утре сутрин урежда ли ви?

Екипът по поддръжката се появи точно след зазоряване. Около самолета имаше военна охрана, която да държи любопитните на разстояние, макар че това летище вече беше по-охранявано от повечето си международни аналози поради присъствието на иранските военновъздушни сили. Шефът на екипа имаше инструкции какво трябва да се направи и дългият списък от процедури в тефтера му беше странен, но нищо повече. Самолетите от този вид винаги изискваха особено внимание, защото хората, които ги управляваха, се смятаха за богоизбрани или дори за нещо още повече. Не че имаше някакво значение. Той си имаше работа и съветът за извънредно внимание бе излишен. Хората му винаги внимаваха. Списъкът казваше, че е време да се сменят два уреда в пилотската кабина и частите бяха приготвени, все още в заводските си опаковки. След монтирането им трябваше да се настроят. Други двама души от екипа му щяха да заредят самолета и да сменят маслото на двигателите. Останалите щяха да работят по кабината под неговия надзор.

Едва бяха започнали, когато се появи някакъв капитан с нова заповед и както можеше да се очаква, тя противоречеше на предишните. Бързо трябваше да сменят седалките. След няколко часа самолетът щял да се отправи на нов полет. Офицерът не спомена закъде и техникът не си направи труда да го пита, а само нареди на механика, който сменяше уредите в кабината, да побърза. При модулната организация на уредите в Г-IV това беше лесно. Появи се камион със свалените два дни преди това седалки и екипът по почистването им помогна да ги поставят. Главният техник се зачуди защо са ги сваляли, но не му бе работа да пита, пък и така или иначе не би получил отговор. Жалко, че всички толкова бързаха. Иначе чистенето щеше да е много по-лесно. Но четиринайсетте седалки бързо бяха монтирани и самолетът отново се превърна в миниатюрен, но много комфортен пътнически лайнер. Както винаги, седалките вече бяха подложени на химическо чистене в хангара, а пепелниците бяха изпразнени и измити. След това се появиха хората от службата за снабдяване с хранителни продукти и скоро самолетът се оказа претъпкан с работници. Нещата се ускориха. Пристигнаха членовете на новия екипаж със своите карти и планове с маршрути. Те завариха механика наполовина легнал върху пилотската седалка и наполовина върху пода — довършваше работата си по дигиталните уреди. Пилотът никога не бе проявявал търпение с механиците и сега стоеше и гледаше навъсено как човекът си върши работата — от своя страна, механикът изобщо не се вълнуваше от мислите на пилота. Той свърза последния кабел, изправи се и пусна тестова програма, за да се увери, че уредът работи добре, без изобщо да поглежда към летците, които със сигурност щяха да го проклинат още повече, ако не бе инсталирал електрониката както трябва. Още не беше излязъл от кабината, когато вторият пилот зае мястото си й отново пусна същата тестова програма. Излязъл от самолета, за да не пречи, механикът разбра причината за бързането.