Том Клэнси - По заповед на президента

— И така, Мауди, как се е заразила?

— Лекуваше пациент. Едно негърче.

— В какво е допуснала грешка?

— Не успяхме да разберем. Питах я, когато все още беше в съзнание. Не е правила инжекции на момчето, пък и винаги бе изключително внимателна с острите предмети. Тя е опитна сестра — механично отвърна Мауди. Всъщност беше прекалено уморен, за да направи нещо повече, освен да съобщи каквото знае, а това, помисли си директорът, бе просто чудесно. — Работила е с ебола и преди, в Киквит и на други места. Обучи персонала на всички процедури.

— Инфекция по въздуха? — попита директорът. Беше прекалено да се надява на това.

— В Центъра за контрол на болестите смятат, че става дума за щам «Мейинга». Сигурно си спомняте, че този вариант е наречен на името на сестрата, заразила се с болестта по неизвестен начин.

Тези думи накараха директора да погледне Мауди право в очите.

— Съвсем сигурен ли сте в това, което казахте?

— В момента не съм сигурен в нищо, но аз също разпитах хората от персонала в болницата и се оказа, че всички инжекции са правени на пациент Нула от други, не от сестрата. Тъй че, да, това може да е случай на инфекция по въздуха.

Имаха класически случай на добри и лоши новини едновременно. За заирската ебола се знаеше изключително малко. Знаеше се, че болестта се предава чрез кръв и други телесни течности, дори при сексуален контакт — това бе почти теоретично предположение, тъй като жертвите на еболата едва ли бяха в състояние да се занимават с такива дейности. Смяташе се също, че вирусът не може да съществува извън живия приемник и бързо загива на открито. Поради тази причина приемаха, че болестта не може да се предава по въздуха подобно на пневмонията или други разпространени заболявания. Но в същото време при всяка епидемия на вируса имаше случаи, които не можеха да се обяснят. Нещастната сестра Мейинга бе дала името си на онзи вариант на еболата, който беше отнел живота й по неизвестен начин. Дали бе излъгала за нещо, дали просто беше забравила, или пък наистина беше казала истината и така бе увековечила подтип на еболата, който наистина оцеляваше във въздуха достатъчно дълго, за да бъде пренесен като обикновена настинка? В такъв случай пациентката пред тях представляваше носител на биологично оръжие с такава мощ, която беше в състояние да накара целия свят да се разтрепери от страх.

Тази възможност означаваше също, че буквално си играеха със самата Смърт. И най-малката грешка можеше да е фатална. Директорът несъзнателно погледна нагоре към климатичната инсталация. Сградата беше предназначена точно за такива случаи. Навлизащият въздух бе съвсем чист, след като преминаваше през клапан, разположен в края на двестаметрова тръба. Излизащият от «горещите» участъци въздух минаваше през една-единствена камера под налягане. Там се подлагаше на мощно ултравиолетово облъчване, тъй като честотата на радиацията с абсолютна сигурност унищожаваше вирусите. Въздушните филтри бяха напоени с химикали — сред които фенол, — за да се постигне същият резултат. Едва тогава той се изхвърляше навън, където за предотвратяването на възможността от разпространение на вирусите можеше да се разчита и на други естествени фактори. Филтрите — разделени на три отделни части — се сменяха с религиозна прецизност на всеки дванайсет часа. Ултравиолетовите лъчи, пет пъти по-мощни от необходимото, постоянно се следяха. Заобикалящото «горещата» лаборатория атмосферно налягане съзнателно се поддържаше по-ниско, за да се застраховат от пробив в системата, и този факт даваше възможност да се преценява структурната цялост на сградата. За останалото… е, нали точно затова всички те бяха подготвени толкова внимателно по въпросите на безопасността на облеклото и процедурите с остри предмети.

Директорът също беше лекар, следвал в Париж и Лондон, но бяха минали години, откакто бе лекувал човек. Беше посветил последното десетилетие от живота си главно на молекулярната биология, по-точно на изучаването на вирусите. Знаеше за тях толкова, колкото и най-добрите специалисти, което означаваше съвсем малко. Знаеше например как да ги накара да се развиват и сега разполагаше със съвършена среда — човешко същество, превърнато от съдбата във фабрика за най-смъртоносния организъм, известен на хората. Никога не я беше познавал здрава, никога не бе разговарял с нея, никога не я бе виждал да работи. Това беше добре. Навярно бе способна сестра, както твърдеше Мауди, но всичко това оставаше в миналото, а и нямаше смисъл прекалено да се привързва към човек, който след три или най-много четири дни щеше да е мъртъв. Колкото по-дълго обаче живееше, толкова по-добре, за да можеше фабриката да свърши работата си, използвайки това човешко тяло като суровина, от която да произведе своя продукт и да превърне най-прекрасното творение на Аллах в Негово най-смъртоносно проклятие.