Том Клэнси - По заповед на президента

Пак щяха да пътуват с камион. В самолета влязоха четирима души, облечени в предпазни пластмасови скафандри. Мауди освободи ремъците на пациентката и махна с ръка на другата монахиня да остане на мястото си. Четиримата военни санитари внимателно вдигнаха здравия синтетичен чаршаф за краищата и го понесоха към вратата. В този момент лекарят видя, че върху разпънатата седалка, служила на жената за легло, капна нещо. Той го изтърси с ръка. Екипажът си имаше заповеди, при това повтаряни неведнъж. Когато пациентката беше настанена стабилно в камиона, Мауди и сестра Магдалина също слязоха по стълбичката, свалиха шлемовете си и най-после можеха да подишат свеж, студен въздух. Лекарят взе манерката от един от въоръжената група около самолета и я предложи на монахинята, после взе друга за себе си. Преди да влязат в камиона изпиха по цял литър вода. Бяха объркани от продължителния полет — всъщност това се отнасяше повече за сестрата, тъй като не знаеше къде всъщност се намира. Мауди забеляза боинга, пристигнал малко преди тях с маймуните, но дори не подозираше какъв е бил товарът му.

— Никога не съм виждала Париж — е, освен че през всичките тези години съм прелитала над него — каза сестра Мария Магдалина, като се огледа преди задният капак да се затвори и да скрие гледката.

«Жалко, че никога няма и да го видиш.»

— Тук няма абсолютно нищо — отбеляза пилотът. Хеликоптерът кръжеше на височина триста метра и сканираше водната повърхност с радар с достатъчна чувствителност, за да засече останките — беше предназначен за регистриране на перископи на подводници, — но откри единствено носеща се по вълните бутилка. Освен това двамата летци носеха очила за нощно виждане и би трябвало да забележат блясък на мазно петно от гориво, но такова също нямаше.

— Трябва да са се врязали с ужасно висока скорост, за да не остане нищо — отвърна вторият пилот по интеркома.

— Освен ако не търсим където трябва. — Пилотът погледна към тактическата навигационна система. Намираха се точно където трябваше. Оставаше им гориво за един час. Беше време да помислят за завръщане на «Радфорд», който в момента също претърсваше района. В мрака преди разсъмване прожекторите изглеждаха театрално като на кадри от филм за Втората световна война. Наоколо кръжеше малък либийски самолет, който също се опитваше да помогне, но в общи линии само им пречеше.

— Има ли нещо? — попита диспечерът от «Радфорд».

— Нищо. Повтарям, не виждаме нищо. Остава ни гориво за един час, край.

— Прието, гориво за един час — потвърдиха от «Радфорд».

— Сър, последният курс на целта е бил три-четири-три, скорост две-девет-нула възела, скорост на падане деветстотин и четиринайсет метра в минута. Не е възможно да не е останало нищо — каза командващият операцията, като потупа картата. Капитанът сви рамене. На палубата чакаше спасителна пожарна група. Двама гмуркачи бяха облекли водолазните си костюми, екипажът на спасителната лодка също бе готов. Използваха всички бинокли на борда, за да търсят светлини или каквото и да било друго. Сонарът търсеше високочестотния сигнал на самолетния локатор. Този уред бе предназначен да издържа на силен удар и автоматично се активираше при допир до морска вода. Акумулаторът му позволяваше да работи в продължение на две седмици. Сонарът на «Радфорд» беше достатъчно чувствителен, за да засече проклетото нещо от четирийсет и осем километра, а те се намираха точно в зоната на падане, определена от дежурните на радара. Нито корабът, нито екипажът му бяха участвали преди в такива спасителни операции, но постоянно правеха тренировки за такива случаи и всяка процедура се изпълняваше точно толкова съвършено, колкото можеше да желае командирът.

— Кораб на САЩ «Радфорд», кораб на САЩ «Радфорд», тук Ла Валета, край.

Капитанът вдигна микрофона.

— Ла Валета, тук «Радфорд».

— Открихте ли нещо, край.

— Нищо, Ла Валета. Хеликоптерът ни претърси целия район, но досега не е открил нищо. — Вече бяха искали от Малта корекции в данните за последната скорост и курс на самолета, но той бе излязъл от обсега на цивилния радар още преди да изчезне от по-прецизния уред на разрушителя. Мъжете и от двата края на връзката въздъхнаха. И двамата знаеха как ще завърши всичко това. Издирването щеше да продължи още един ден, нито повече, нито по-малко, и нямаше да открият нищо. Вече бяха пратили телекс до производителя, с който го информираха, че един от самолетите им е изчезнал в морето. Представителите на «Гълфстрийм» щяха да отлетят в Берн, за да проверят документите за поддръжка и другите данни за машината с надеждата да открият нещо, но навярно нямаше да успеят, с което целият случай щеше да бъде отнесен към колоната «неизвестни» в нечия счетоводна книга. Но играта трябваше да се изиграе докрай, пък и, по дяволите, за екипажа на «Радфорд» това щеше да е добра тренировка.