Том Клэнси - По заповед на президента

Долу вляво в залива Сидра с изненада видяха проблясващите светлини на летателни машини, една от които хеликоптер. Хората харчеха гориво и време за нищо. Тази мисъл развесели пилота, докато набираше височина и се отпускаше, оставил автопилота да довърши остатъка от дългия полет. Беше прекалено спокоен. И той, и вторият пилот не бяха обърнали внимание на промяната в транспондерния им код.

— Стигнахме ли вече?

Мауди обърна глава. Току-що беше сменил интравенозната банка на пациентката. В пластмасовия му шлем лицето го сърбеше от поникналата брада. Виждаше, че сестра Мария Магдалина изпитва същото неприятно чувство за мръсотия като него.

— Не, сестро, но наближаваме. Моля ви, починете си. Ще се оправя сам.

— Не, не, сигурно сте много уморен. — Тя понечи да се изправи.

— Аз съм по-млад и съм по-добре отпочинал — вдигна ръка лекарят, после смени банката с морфин. Сестра Жана Батист все още беше дълбоко упоена.

— Колко е часът?

— За вас е време за почивка. Ще се грижите за приятелката си, когато пристигнем, но тогава други лекари ще поемат част от моите задължения. Моля ви, пазете си силите. Ще ви трябват. — Това беше съвсем вярно.

Монахинята не отговори. Свикнала да изпълнява заповедите на лекари, тя извърна глава, навярно прошепна молитва и остави клепачите си да се затворят. Когато се увери, че отново е заспала, Мауди отиде в пилотската кабина.

— Колко остава?

— Четирийсет минути. Ще се приземим малко по-рано. Имахме попътен вятър — отвърна вторият пилот.

— Значи преди разсъмване?

— Какво й е? — без да се обръща, попита пилотът, които беше достатъчно отегчен, за да иска да чуе нещо ново.

— Няма да пожелаете да разберете — увери го Мауди.

— Ще умре ли?

— Да, и самолетът трябва изцяло да се дезинфектира преди отново да може да се използва.

— Казаха ни. — Пилотът сви рамене. Не можеше да си представи колко щеше да се уплаши, ако научеше какво носи. Мауди знаеше. По пластмасовия чаршаф под пациентката му имаше локвичка заразена кръв. Когато я сваляха от борда, трябваше да внимават много.

Бадрейн бе благодарен, че е избягвал алкохола. Сега беше най-трезвият от хората в стаята. Десет часа, помисли си той, като погледна часовника си. Десет часа бяха разговаряли и спорили като старици на пазар.

— Той ще се съгласи ли с това? — попита командирът на гвардията.

— Най-малкото не е неоснователно — отвърна Али. Петима висши молли щяха да долетят в Багдад и да останат заложници, ако не на добрата воля, поне на честната дума на своя вожд. Всъщност се бе получило по-добре, отколкото си мислеха събралите се генерали — не че това изобщо ги интересуваше. След като уредиха въпроса, те се спогледаха и един по един кимнаха.

— Приемаме — от името на всички каза същият генерал. Това, че стотици по-нисши офицери щяха да останат и да се сблъскат с онова, което ги очакваше, в края на краищата беше маловажно. Продължителната дискусия не бе засегнала особено този въпрос.

— Трябва ми телефон — каза Бадрейн и шефът на разузнаването го заведе в друга стая. Тук винаги имаше пряка връзка с Техеран. Дори по време на войната бяха осъществявали контакт чрез микровълнова кула. Сега това се постигаше по фиброоптичен кабел, който не можеше да се засича. Под зоркия поглед на иракския офицер той набра номера, който бе запомнил преди няколко дни.

— Тук е Йосиф. Имам новини.

Даряеи не обичаше да го будят рано, още повече че през последните няколко дни беше спал лошо. Когато телефонът до леглото му иззвъня, той премигна няколко пъти преди да го вдигне.

— Да?

— Тук е Йосиф. Съгласни са. Искат петима приятели.

«Слава на Аллах, защото Той е нашият благодетел» — помисли си Даряеи. В този момент след всичките години на война и мир най-после беше постигнал своето. Не, не, още бе прекалено рано. Имаше да се прави още много. Но най-трудното вече беше постигнато.

— Кога ще започнем?

— Колкото е възможно по-скоро.

— Благодаря ти. Няма да го забравя. — Вече бе съвсем буден. Тази сутрин за първи път от много години той забрави сутрешната си молитва. Господ щеше да го разбере. Работата трябваше да се свърши бързо.

Когато самолетът се приземи, последва обичайното разтърсване и се чу звук от разливане на течност. Това потвърди факта, че Жана Батист наистина е кървяла, както очакваше Мауди. Поне я бе докарал дотук жива. Очите й бяха отворени, макар и объркани като на бебе, докато гледаше към заобления таван на кабината. Сестра Магдалина хвърли поглед през прозореца, но видя само летище, а летищата по цял свят изглеждат еднакви, особено нощем. Скоро спряха и вратата се отвори.