Том Клэнси - По заповед на президента

Пациентката беше тежко упоена и здраво завързана. Тялото й бе увито, за да се предотврати разпространението на богатата на вируси кръв. Синтетичният чаршаф под нея беше напръскан със същите неутрализиращи химикали, така че попадналите върху него вируси незабавно щяха да открият изключително неблагоприятна среда. Мауди буташе носилката и се чудеше на собствената си лудост да поеме такъв риск с нещо също толкова обречено, колкото и тялото пред него. Лицето на сестра Жана Батист, безжизнено от опасно високата доза наркотици, бе осеяно с петната на petechia.

Излязоха навън и застанаха на товарната платформа, използвана за приемане на доставките за болницата. Камионът ги чакаше. Шофьорът седеше зад кормилото и дори не погледна назад към тях, освен може би в огледалото. Вътрешността на фургона беше дезинфектирана по същия начин и след като затвориха вратата и стабилно закрепиха носилката, колата потегли с полицейски ескорт, без да надвишава трийсет километра в час, към близкото летище. Слънцето все още бе високо и жегата бързо превърна камиона в подвижна пещ. Миризмата на дезинфектиращите химикали проникваше през системата за филтриране на костюмите. За щастие докторът бе свикнал с нея.

Самолетът ги очакваше. Беше пристигнал преди два часа с директен полет от Техеран. Бяха махнали от вътрешността му всичко освен двете седалки и леглото. Товарната врата се отвори и слънцето ги заслепи.

Имаше и други, разбира се. Наблизо стояха още две монахини в защитни облекла, а по-встрани — един свещеник. Всички се молеха, докато други хора вдигнаха пациентката върху синтетичния чаршаф и бавно я качиха на борда на боядисания в бяло реактивен самолет. Мауди отправи на пациентката си внимателен поглед и измери пулса и кръвното й налягане. Пулсът беше бърз, а налягането продължаваше да се понижава. Това го разтревожи. Трябваше му жива колкото се можеше по-дълго. Той махна на екипажа и стегна предпазния си колан.

Най-после можеше да погледне през прозореца. С тревога видя насочените към самолета телевизионни камери. Поне се държаха на разстояние, помисли си иранецът, когато чу запалването на първия двигател. Видя как санитарите дезинфектират камиона. Прекалено театрално. Колкото и смъртоносна да бе, еболата беше деликатен организъм и преките слънчеви лъчи бързо я унищожаваха, топлината също. Точно затова издирването на приемника им беше донесло толкова разочарования. Нещо пренасяше тази ужасна «буболечка». Еболата не можеше да съществува самостоятелно, но каквото и да бе онова, което осигуряваше на вируса удобен дом, каквото и да беше онова, което еболата възнаграждаваше за услугите като не го убиваше, каквото и да бе живото същество, бродещо като сянка из африканския континент, то все още не беше открито. Лекарят изсумтя. Някога се бе надявал да открие този приемник и да го използва, но надеждите му винаги бяха оставали напразни. Вместо това имаше нещо почти също толкова добро. Имаше жив пациент, чието тяло сега развъждаше патогена, и докато всички предишни жертви на еболата бяха изгорени или погребани в напоена с химикали почва, тази тук щеше да има съвсем различна участ. Самолетът пое напред. Мауди отново провери предпазния си колан и му се прииска да имаше нещо за пиене.

Двамата пилоти в кабината бяха облечени в предварително дезинфектирани костюми от защитна материя. Маските на лицата им приглушаваха думите и се наложи да повторят искането на разрешение за излитане, но накрая от кулата ги разбраха и самолетът започна ускорението, бързо се издигна в чистото африканско небе и се насочи на север. Първата част от пътуването им щеше да продължи малко над шест часа, през които щяха да изминат 4 081 километра.

Друг, почти идентичен самолет, вече се беше приземил в Бенгази и сега информираха екипажа му за извънредните процедури.

— Канибали — поклати глава Холбрук. Временно като че ли беше загубил способността си да разбира. Бе спал до много късно след като предишната нощ се застоя пред телевизора, за да гледа най-различни коментатори по Си-Спан, които обсъждаха обърканата ситуация с Конгреса след речта на Райън. Като се замислеше, тя не беше лоша. Бе виждал и по-тежки случаи. Само лъжи, разбира се, като във всяко телевизионно предаване. Дори онези, които харесваш — ами, просто знаеш, че не са истински. Някои талантлив човек беше написал речта и бе успял да наблегне и изясни всички важни въпроси. Умението на тези хора впечатляваше. «Планинците» работеха с години, за да усъвършенстват ораторските си способности, с които да убеждават хората в своята гледна точка. Постоянно опитваха, но просто не ставаше. Не че проблемът беше в разбиранията им, естествено. Всички го знаеха. Сложното бе във формата, а само правителството и неговият съюзник Холивуд можеха да си позволят да наемат подходящите хора, които да разработят идеите, блуждаещи в мозъците на бедните тъпи копелета, които всъщност не го разбираха — това беше единственото възможно заключение.