Том Клэнси - По заповед на президента

Пристигнаха поотделно, за да не пътуват заедно и да обсъждат нещата, които всички трябваше да чуят като един. Беше отворен фин дървен шкаф и от него бяха извадени бутилки и чаши, с което законите на исляма бяха престъпени. Бадрейн нямаше нищо против. Той си взе чаша водка, към която бе привикнал преди двайсет години в Москва, тогава столица на една вече несъществуваща страна.

Бяха изненадващо тихи за такива могъщи мъже, още повече за хора, присъствали на погребението на човек, когото никога не бяха обичали. Отпиваха от чашите си — предимно шотландско уиски — и в общи линии просто се гледаха. На екрана — телевизорът все още беше включен — местният канал повтаряше траурната процесия, а говорителят възхваляваше ненадминатите добродетели на покойния им вожд. Генералите гледаха и слушаха, но лицата им изразяваха не печал, а страх. Техният свят бе свършил. Не ги трогваха крясъците на гражданите или думите на говорителя. Всички до един знаеха истината.

Пристигна и последният — шефът на разузнаването, с когото Бадрейн се бе срещнал по-рано същия ден. Генералът току-що идваше от ведомството си. Всички го погледнаха и той отговори, без да е нужно да чуе въпроса.

— Всичко е спокойно, приятели.

Засега. Тази тревожна забележка също не трябваше да бъде изричана гласно.

Бадрейн можеше да заговори, но не го направи. Беше красноречив човек. През годините му се бе налагало да мотивира много хора и знаеше как да го прави, но този път по-въздействащо беше мълчанието. Той просто ги гледаше и чакаше, защото знаеше, че очите му говорят много по-красноречиво.

— Това не ми харесва — най-после каза един от тях. Нито едно лице не промени изражението си. Никой от тях не харесваше положението. Думите просто потвърдиха онова, което си мислеха всички, и показаха, че казалият ги е най-слабият от групата.

— Откъде да знаем, че можем да се доверим на господаря ви? — попита шефът на гвардията.

— Той ви дава клетвата си в Божието име — отвърна Бадрейн и остави чашата си. — Ако желаете, можете да пратите при него свои представители. В такъв случай аз ще остана тук като ваш заложник. Но ако искате, всичко може да се уреди бързо.

Те го знаеха. Онова, от което обаче се страхуваха, по-вероятно можеше да стане преди заминаването им, отколкото след него. Последва ново мълчание. Сега вече едва отпиваха от чашите си. Бадрейн четеше по лицата им. Всички искаха някой друг да изрази отношение и после то да бъде одобрено или оборено, в процеса на което групата да стигне до колективна позиция, макар че навярно двама-трима щяха да обмислят алтернативен ход. Всичко зависеше от това кой от тях ще постави живота си на везните и ще се опита да го претегли спрямо неизвестното бъдеще. Бадрейн спокойно чакаше да види кой ще го направи. Накрая един от тях заговори:

— Ожених се късно — каза шефът на военновъздушните сили. — Децата ми са малки. — Той замълча и се огледа. — Струва ми се, всички знаем възможния — вероятния — резултат за нашите семейства, ако нещата… се развият неблагоприятно.

Достойни думи, помисли си Бадрейн. Не можеха да се проявят като страхливци. В края на краищата бяха военни.

Клетвата на Даряеи в Божието име не им се струваше много убедителна. Беше изминало много време, откакто който и да било от тях бе посещавал джамия поради каквато и да било друга причина, освен за да бъде фотографиран в измамно набожна поза, и макар случаят с техния враг да беше съвсем различен, доверието в набожността на другия започва в собственото ти сърце.

— Предполагам, че тук не става въпрос за пари — каза Бадрейн и за да се убеди дали е така, и за да ги накара сами да проверят тази възможност. Неколцина обърнаха глави почти развеселени и въпросът му получи своя отговор. Макар че официалните иракски банкови сметки отдавна бяха замразени, имаше други сметки, които не бяха. В края на краищата националността на банковата сметка можеше да се променя, още повече при размера на самата сметка. Всеки от тези мъже, помисли си Бадрейн, имаше личен достъп до деветцифрена сума в някаква твърда валута, навярно долари или британски дири, и сега не беше време да се тревожи чии би трябвало да са тези пари.

Следващият въпрос бе: къде можеха да отидат и как безопасно да стигнат дотам? Бадрейн го виждаше, изписан по лицата им, и все пак в момента не беше в състояние да направи нищо. Единствено той можеше да оцени иронията на ситуацията: врагът, от когото се бяха страхували и на чиято дума не вярваха, не искаше нищо друго, освен да успокои страха им и да спази думата си. Но Али го познаваше като невероятно търпелив човек. В противен случай самият той изобщо не би се намирал тук.