Том Клэнси - По заповед на президента

— Напълно ли си сигурен?

— Ситуацията е почти идеална — каза посетителят на Даряеи и му я обясни.

Дори за религиозен човек, който вярва в Божията воля, стечението на обстоятелствата беше просто прекалено благоприятно, за да е вярно, и все пак бе така — или поне изглеждаше.

— И?

— И продължаваме според плана.

— Отлично. — Не беше. Даряеи би предпочел да си има работа с всяка от трите ситуации поотделно, за да може да съсредоточи по-добре огромния си интелект, но това невинаги бе възможно. Навярно това беше знак. Във всеки случай нямаше избор. Колко странно, че трябваше да се чувства заловен в капана на събитията, до които бяха довели планове, осъществени от самия него.

Най-трудната част беше да се справи с колегите си от Световната здравна организация. Това можеше да стане само, защото засега новините бяха добри. Бенедикт Мкуза бе мъртъв, а тялото му — унищожено. Петнайсетчленен екип беше обиколил съседите на семейството му и все още не бе открил нищо. Критичният период продължаваше — заирската ебола имаше нормален инкубационен период от четири до десет дни, макар че имаше и извънредни случаи от два до деветнайсет дни — но единственият друг случай беше пред очите им. Оказа се, че Мкуза е бил обещаващ природолюбител, прекарвал голяма част от свободното си време сред природата, и затова сега в тропическата гора бе пратен изследователски екип, който ловеше гризачи, прилепи и маймуни, за да направи още един опит за откриване на «приемника» или преносителя на смъртоносния вирус. Все пак се надяваха, че щастието за първи път им се е усмихнало. Пациент Нула беше дошъл направо в болницата, заради положението на семейството си. Образовани и заможни, неговите родители бяха позволили на медиците да лекуват момчето, вместо да сторят това сами, и така навярно бяха спасили собствения си живот, макар и в момента все още да очакваха края на инкубационния период, а това трябва да бе истински ужас, заглушаващ дори скръбта от загубата на сина им. Всеки ден им взимаха кръв за стандартните тестове, но те можеха и да бъдат заблуждаващи, както някакъв безчувствен лекар глупаво им беше казал. Въпреки всичко екипът от СЗО се надяваше, че случаят ще завърши само с две жертви, и поради това с готовност прие за обсъждане онова, което им предлагаше да направи доктор Мауди.

Имаше възражения, разбира се. Местните заирски лекари искаха да я лекуват тук. Това си имаше преимуществата. Имаха по-голям опит с еболата, макар това да не беше помогнало почти на никого, а хората от СЗО не искаха да обиждат колегите си. Преди се бяха случили няколко злощастни инцидента поради естествената надменност на европейците, събудила негодуванието на местните лекари. И двете страни имаха право. Равнището на африканските лекари не бе еднакво. Някои бяха отлични, други ужасни, трети съвсем обикновени. Решителният аргумент беше, че Русо в Париж бе истински герой за международната общност, талантлив учен и всеотдаен лекуващ лекар, който отказваше да приеме факта, че вирусните заболявания не могат да се лекуват ефикасно. Следвайки традицията на Пастьор, Русо беше решен да наруши това правило. Той експериментираше с рибавирин и интерферон като лекарства за еболата, засега без положителни резултати. Последният му теоретичен гамбит най-вероятно нямаше да постигне успех, но беше дал известни надежди в опитите с маймуни и той искаше да го изпита върху пациент човек при внимателно наблюдавани условия. Макар че предложеният от него метод на лечение бе абсолютно непрактичен за действително клинично приложение, човек все пак трябва да тръгне отнякъде, нали?

Както се очакваше, решителният фактор беше самоличността на пациентката. Мнозина от членовете на екипа от СЗО я познаваха от последната епидемия на ебола в Киквит. Сестра Жана Батист бе отлетяла за този град, за да контролира местните сестри, и лекарите не по-малко от другите бяха останали трогнати от топлото й отношение към онези, за които се грижеше. Накрая беше решено, че доктор Мауди може да транспортира пациентката.

Техниката на пренасянето бе изключително сложна. Вместо линейка използваха камион, защото след това по-лесно можеше да се дезинфекцира. Пациентката беше поставена върху синтетичен чаршаф и изнесена в коридора на количка. Мауди и сестра Мария Магдалина бутаха носилката, а през това време група санитари, облечени в пластмасови «космонавтски скафандри», пръскаха пода, стените и самия въздух с дезинфектант в зловонна химическа мъгла.