Том Клэнси - По заповед на президента

Африканската зелена маймуна се отнася към семейството ceropithecus и има жълти мустачки и златистозелен гръб. Достига до трийсетгодишна възраст — по-вероятно в неволя, отколкото сред пълната с хищници дива природа — и води прекрасен социален живот. Стадата се състоят от женски семейства, а мъжките маймуни се присъединяват към тях индивидуално за периоди от по няколко седмици или месеци преди да се отделят. Изобилието от женски по време на размножителния период позволява на голям брой мъжки заедно да се присъединяват към стадото, но в самолета не беше така. Клетките бяха наредени като кафези с кокошки. Някои женски бяха разгонени, но абсолютно недостъпни, което дразнеше бъдещите ухажори. Мъжките, поставени до клетките на други мъжки, съскаха, дращеха и плюеха съседите си. Похитителите им не бяха забелязали простия факт, че за различни по големина маймуни се използват еднакви по размер клетки — мъжката африканска зелена е двойно по-едра от женската — което причиняваше схващане на мъжките, усещащи най-приятната от природните миризми толкова близо и в същото време толкова далеч. В съчетание с непознатите миризми на самолета и липсата на вода и храна, теснотията предизвикваше страхотна суматоха и тъй като въпросът не можеше да се реши с бои, всичко се свеждаше до колективния крясък на стотици маймуни, заглушаващ рева на двигателите, които отнасяха самолета на изток над Индийския океан.

В предната част членовете на екипажа бяха залостили здраво вратата на кабината си и бяха притиснали слушалките плътно до ушите си. Това притъпяваше шума, но не и зловонната смрад, която вентилационната система на самолета просто не можеше да преработи.

Главният пилот, иначе достатъчно красноречив в ругатните, беше изчерпал запаса си от проклятия и се бе уморил да умолява Аллах да заличи тези ужасни малки създания от лицето на земята. В зоопарка навярно той би сочил към дългоопашатите същества, а двете му близначета биха се усмихвали и биха подхвърляли фъстъци на забавните пленници. Вече не. Търпението му се беше изчерпало. Пилотът си сложи кислородната маска и я включи. Искаше му се да може да отвори вратите на товарното отделение, което би довело до рязко понижаване на атмосферното налягане, би унищожило маймуните и същевременно би прочистило ужасната смрад. Би се почувствал по-добре, ако знаеше онова, което знаеха маймуните. Очакваше ги нещо зло.

Бадрейн отново се срещна с тях в свързочния бункер. От това не се почувства по-сигурен, както предполагаше цялата тази огромна маса бетон. Единствената причина, поради която съоръжението все още не беше унищожено, бе, че го бяха построили под фалшива промишлена сграда — печатница, в която всъщност не се печатаха много книги. Този бункер и шепа други бяха оцелели от войната с Америка, само защото разузнаването им не бе добро. Две самонасочващи се ракети бяха уцелили сградата точно от отсрещната страна на пътя. Все още можеше да се види кратерът, където американците бяха смятали, че трябва да се намира постройката. В това имаше поука, помисли си Бадрейн, докато ги чакаше. За да повярваш, трябва наистина да го видиш. Не беше все едно да го гледаш на телевизионния екран и да слушаш за него. Над главата му имаше пет метра железобетон: Пет метра! Бункерът беше солиден, построен под надзора на добре платени германски инженери. Все още можеха да се видят отпечатъците от шперплатови листове, които бяха поддържали мокрия бетон. Нямаше нито една пукнатина — и все пак единствената причина, поради което това място продължаваше да е тук, бе, че американците са бомбардирали неправилната страна на пътя. Такава беше силата на модерните оръжия и макар че Али Бадрейн бе прекарал целия си живот в света на оръжията и битките, за първи път напълно оценяваше този факт.

Бяха добри домакини. За него се грижеше полковник. Двама сержанти носеха закуски и напитки. Беше гледал погребението по телевизията. Бе толкова предвидимо, колкото и някоя от американските полицейски програми, които покриваха света. Човек винаги знае как ще завърши. Подобно на повечето народи в региона, иракчаните бяха емоционална раса, особено когато се събираха на огромни тълпи и бяха насърчавани да вдигат съответния шум. Лесно се управляваха, но Бадрейн знаеше, че невинаги има значение от кого. Освен това до каква степен всичко това беше искрено? Сред тях все още имаше информатори, които да отбелязват кой не вика и не скърби. Секретният апарат, който не бе успял да опази мъртвия президент, продължаваше да функционира и всички го знаеха. А толкова малка част от чувствата, изливали се толкова свободно на екрана и по просторните площади, беше истинска. Той се усмихна. Като жена, каза си Бадрейн, която симулира мига на върховно блаженство. Проблемът бяха мъжете, които получават удоволствието си, без да обръщат внимание на разликата.