Том Клэнси - По заповед на президента

Идеята, за чието разработване току-що бе получил финансова помощ, беше по-сложна от краткото му обяснение и двамата го знаеха. Щеше да се наложи да повтаря същата експериментална процедура хиляди пъти, за да получи правилен поглед върху развиващия се процес, и това щяха да са само изходните му данни. Всяка проба трябваше да се изследва и документира. Щеше да му отнеме години, но ако Лоренц се окажеше прав, в края на изследванията му за първи път щяха да разполагат с подробно описание на функционирането на вируса и на въздействието на неговата РНК-верига върху живата клетка.

— В Балтимор обмисляме същата идея.

— О?

— Като част от проекта за генома. Опитваме се да проучим комплексните взаимодействия. Процесът — как това копеленце атакува клетките на молекулярно равнище. Как еболата се възпроизвежда без съответна коригираща функция в генома. Тук може да се открие нещо. Но въпросът е адски сложен. Трябва да измислим въпросите, които да зададем, преди да започнем да търсим отговорите. И после ще се нуждаем от компютърен гений, които да каже на машината как да ги анализира.

Лоренц вдигна вежди.

— Докъде сте стигнали?

— До тебешира и черната дъска.

— Е, когато получа маймуните, ще ти съобщя какво сме постигнали тук. Ако не друго, поне тъканните проби ще хвърлят малко светлина.

Погребението беше епично, с постоянен приток на хилядна тълпа, която ревеше в израз на лоялността си към покойника и криеше истинските си мисли. Човек почти можеше да ги почувства — хората се оглеждаха и се чудеха какво ли ще стане сега. Цялата церемония, предавана по иракската телевизия, се записваше от «СТОРМ ТРАК» и се препращаше във Вашингтон.

— Иска ми се да можехме да видим повече лица — тихо каза Васко.

— Да — съгласи се президентът. Всъщност той никога не бе преставал да е разузнавач. Искаше суровите данни, а не да му ги съобщават и представят други хора. В този случай поне бе успял да гледа предаването на живо.

Преди едно поколение в Америка щяха да нарекат това «театър». Тълпата се държеше така, защото от нея очакваха това. Буквално море от хора изпълваше площада — той си имаше име, но изглежда, никой не го знаеше — и дори онези, които не можеха да видят… а, една нова камера даде отговор на въпроса. Широкоекранни телевизори показваха на всички какво става. Джак се зачуди дали събитието се излъчва на живо. Две редици генерали маршируваха зад лафета и дори успяваха да вървят в крак.

— Още колко според вас ще вървят?

— Трудно е да се каже, господин президент.

— Вие бяхте Бърт, нали? — попита президентът.

— Да, сър.

— Бърт, бих могъл да извикам и някой от офицерите от националното разузнаване, за да ми казва какво не знае.

Както и се очакваше, Васко премигна. После се реши. «Какво толкова, по дяволите!»

— Осем от всеки десет ще избягат от страната.

— Това е предположение. Обосновете се.

— Ирак няма на какво да се опре. Не можете да управлявате диктатура с комитет, поне не за дълго. Никои от тези хора не е в състояние да поеме управлението сам. Ако останат там и режимът се смени, няма да им е много весело. Ще свършат като генералния щаб на шаха — с гръб до стената. Възможно е да се опитат да се съпротивляват, но се съмнявам. Трябва някъде да имат спестени пари. Да пие дайкири на плажа може и да не е много приятно за един генерал, но е много по-добре, отколкото да гледа цветята откъм корените. Пък и имат семейства, за които да се тревожат.

— Значи трябва да планираме действията си, като приемем, че в Ирак ще има съвсем нов режим, така ли? — попита Джак.

— Да, сър.

— А Иран?

— Просто не разполагаме с достатъчно сигурна информация, за да правим каквито и да било прогнози — отвърна Васко. — Иска ми се да можех да ви кажа повече, сър, но вие не ми плащате да правя догадки.

— Не — отвърна Ед. — Предполагам, че бихме могли да пратим някого там, например да изтеглим някой от хората ни в кралството, но пък с кого да се опита да се срещне? Няма как да разберем кой командва там.

— Ако изобщо някои командва — прибави Мери Пат, като гледаше маршируващите мъже. Никой от тях не вървеше пред другите.

— Какво искате да кажете? — попита купувачът.

— Вие не ми платихте навреме — с оригване обясни посредникът, след като пресуши първата си бира. — Имах друг купувач.

— Закъснях само с два дни — възрази купувачът. — Имах административни проблеми с прехвърлянето на парите.

— Имате ли ги сега?

— Да!