Том Клэнси - По заповед на президента

— Но как ще… — Не се налагаше да продължи. «Еър Африк» имаше само една редовна връзка с Париж, но нито тази компания, нито която и да било друга щеше да транспортира пациент, болен от ебола. Всичко това чудесно устройваше доктор Мауди.

— Мога да уредя транспорт. Произхождам от богато семейство. Мога да докарам тук частен самолет, с който после да отлетим до Париж. Така е по-лесно да вземем всички необходими предпазни мерки.

— Не знам. Ще трябва да… — поколеба се сестра Мария Магдалина.

— Няма да ви лъжа, сестро. Тя навярно така или иначе ще умре, но ако има и най-малък шанс, това е професор Русо. Учил съм при него и ако той казва, че е постигнал нещо, значи е така. Нека да повикам самолета — настоя той.

— Не мога да откажа предложението, но трябва…

— Разбирам.

Въпросният самолет беше «Гълфстрийм G-IV» и тъкмо се приземяваше на летище «Рашид», разположено на изток от широкия завой на река Тигър, наричана тук Нар Дула. Кодът, маркиран до опашката, показваше швейцарска регистрация. Принадлежеше на корпорация, която търгуваше с различни стоки и плащаше данъците си навреме, което бе предизвикало официален интерес от страна на швейцарските власти. Полетът насам беше кратък и обикновен, освен навярно времето на деня и маршрутът — от Бейрут през Техеран за Багдад.

Истинското му име бе Али Бадрейн и макар да беше живял и работил под още няколко имена, най-накрая си върна първото, защото имаше иракски произход. Семейството му бе напуснало Ирак заради предполагаема възможност за преуспяване в Йордания, но после като всички други не успя да се измъкне оттам поради смутовете в региона, положение, не особено облекчено от решението на сина им да се включи в движението, което щеше да сложи край на Израел. Осъзнатата от йорданския крал заплаха и последвалото експулсиране на размирните елементи беше разрушило семейство Бадрейн. Но навремето това не го бе развълнувало особено.

Сега в известна степен го вълнуваше. С натрупването на годините животът на терорист избледняваше и макар да беше най-добрият в тази област, особено в събирането на информация, той нямаше с какво да се похвали освен с незаглъхващата враждебност на най-безмилостната разузнавателна служба в света. Щеше да посрещне с радост малко спокойствие и сигурност. Навярно тази акция щеше да му го позволи. Професията и иракската самоличност му бяха спечелили връзки из целия регион. Бе осигурявал информация за иракското разузнаване и им беше помогнал да заловят двама души, които искаха да премахнат — и двамата успешно. Това му бе дало достъп тук и затова беше дошъл.

Самолетът спря и вторият пилот спусна пред него стълбичката. Чакаше го автомобил. Той влезе вътре и колата потегли.

— Мир вам — каза единият мъж на задната седалка на мерцедеса.

— Мир ли? — изсумтя генералът. — Целият свят се скъсва да вика, че мирът не достигал. — Бадрейн ясно виждаше, че той не е спал от деня на убийството на президента си. Ръцете му трепереха от всичкото кафе, което беше изпил, или навярно от алкохола, с който се бе опитвал да му противодейства. Зачуди се дали някой щеше да оцелее, за да види изхода. От една страна, човек трябваше да остане буден. От друга, трябваше да избяга. Генералът имаше семейство и деца, плюс наложница. Е, навярно всички те щяха да избягат. Добре.

— Положението не е весело, но нещата са под контрол, нали? — Погледът, който предизвика този въпрос, беше достатъчен. Единственото хубаво нещо, което би могло да се каже, бе, че ако само бяха ранили президента, сега този човек щеше да е мъртъв заради това, че не е успял предварително да открие убиеца. Опасно нещо, да си шеф на разузнаването на диктатор, при това с много врагове. Беше продал душата си на дявола и сега си каза, че този дълг никога няма да бъде изплатен. Как можеше един умен човек да е такъв глупак?

— Защо сте тук? — попита генералът.

— За да ви предложа златен мост.

По улиците имаше танкове и за надарените със «свръхвъображение» хора те бяха «секси» неща, които да гледат и броят. В орбита имаше три разузнавателни спътника клас КН-11. Един от тях, вече единайсетгодишен, бавно загиваше. Отдавна беше останал без гориво за маневриране, а един от слънчевите му панели бе износен до такава степен, че едва успяваше да зарежда светкавицата му. Той обаче все още можеше да превежда снимките през три от камерите си и да ги излъчва до геосинхронната комуникационна станция над Индийския океан. По-малко от секунда след това те се предаваха до различни служби за анализ, една от които в ЦРУ.