Том Клэнси - По заповед на президента

Той наблюдаваше очите им и разбираше какво мислят, колкото и безстрастни да изглеждаха лицата им. Смелият човек би се изказал уверено и така би овладял лидерството в групата. Но смелите отдавна бяха мъртви, повалени от по-смел и по-безмилостен от тях, само за да бъде повален на свой ред от невидимата ръка на някой по-търпелив и още по-безмилостен. И по тази причина сега той можеше да им отправи великодушно предложение.

Бадрейн знаеше какъв трябва да е отговорът, те също. Мъртвият иракски президент не бе оставил зад себе си кой да го замести, но така става с хората, които не вярват в нищо друго освен в самите себе си.

Този път телефонът иззвъня в 6:05. Райън нямаше нищо против да се събужда преди 7:00. Беше свикнал с това от години, но тогава му се бе налагало да пътува за работа. Сега до работното му място имаше само един асансьор разстояние и той беше очаквал да прекарва в леглото си времето, което преди губеше за пътуване. Тогава поне можеше да подремне на задната седалка на служебния си автомобил.

— Да?

— Господин президент? — чу се гласът на Арни. Джак се изкуши да попита кой друг, по дяволите, би вдигнал телефона.

— Какво има?

— Неприятност.

Вицепрезидентът Едуард Дж. Килти не беше спал цяла нощ, но изобщо не му личеше. Гладко обръснат, с ясен поглед и изправен гръб той влезе в сградата на Си Ен Ен с жена си и съветниците си. Посрещна го продуцент, който го поведе към асансьора. Бяха разменени само обичайните шеги. Професионалният политик просто гледаше напред, като че ли се опитваше да убеди стоманените врати, че знае какво възнамерява да прави. И успяваше.

През последните три часа бяха проведени подготвителните телефонни разговори, на първо място с шефа на мрежата. Стар негов приятел, директорът за първи път в кариерата си остана като ударен от гръм. Почти беше подготвен да приеме самолетни и железопътни катастрофи, ужасни престъпления — обичайните нещастни случаи, от които медиите изкарваха прехраната си — но такова нещо се случваше веднъж в живота. Преди два часа той се бе обадил на Арни ван Дам, друг свой приятел, защото като репортер трябваше да покрива цялата информация. Освен това, макар и рядко да го проявяваше, президентът на Си Ен Ен обичаше страната си, а си нямаше и представа до какво може да доведе тази история. Той бе извикал кореспондента, отговарящ за юридическите случаи, един неуспял адвокат, който на свой ред сега разговаряше по телефона със свой приятел, професор в Юридическия факултет на Джорджтаунския университет. Президентът на Си Ен Ен позвъни в приемната.

— Наистина ли си сигурен, Ед? — бе единственото, което трябваше да попита.

— Нямам избор. Иска ми се да имах. — А това беше очакваният отговор.

— Сам си копаеш гроба. Ще те гледам. — И връзката прекъсна. Единият от двамата изпитваше някаква форма на радост. Щеше да е страхотен материал, а работата на Си Ен Ен беше да отразява събитията.

— Арни, това е истинска лудост или пък може би сънувам? — Бяха във всекидневната на втория етаж. Ван Дам като никога бе без вратовръзка. Но най-лошото бе, че изглеждаше неспокоен, а Джак никога не го беше виждал в такова състояние.

— Просто ще трябва да почакаме и да наблюдаваме. — И двамата се обърнаха, когато вратата се отвори.

— Господин президент? — Влезе петдесетинагодишен мъж, висок и някак припрян. След него се появи Андреа. Тя също бе осведомена за събитията, доколкото това беше възможно.

— Това е Патрик Мартин — каза Арни.

— От криминалния отдел в министерството на правосъдието, нали? — Джак се изправи, за да се ръкува, и му посочи масичката за кафе.

— Да, сър. Работех с Дан Мъри върху разследването на катастрофата.

— Пат е един от най-добрите ни специалисти по углавно право. Освен това води лекции по конституционно право в «Джордж Уошингтън» — поясни шефът на персонала.

— И така, какво мислите за всичко това? — попита президентът. Гласът му все още се колебаеше между шеговитост и откровено недоверие.

— Мисля, че трябва да видим какво има да каже той — отвърна по същество юристът.

— От колко време работите в министерството на правосъдието? — попита Джак.

— От двайсет и три години. Преди това четири години работих във ФБР. — Мартин си наля кафе.

— Започна се — забеляза ван Дам и увеличи звука на телевизора.

— Дами и господа, тук с нас във вашингтонското ни бюро е вицепрезидентът Едуард Дж. Килти. — Главният политически кореспондент на Си Ен Ен също изглеждаше така, като че ли са го измъкнали от леглото. Беше искрено потресен. Райън забеляза, че от всички хора, които бе видял тази сутрин, Килти изглеждаше най-нормално. — Сър, вие имате да ни казвате нещо необикновено.