Том Клэнси - По заповед на президента

— Директорите на разузнаването и администрацията са назначили много повече хора, отколкото трябва. Ти си бил там. Знаеш го. Струва си да го направиш дори само за да опразниш паркинга. В повечето случаи преждевременното пенсиониране ще оправи нещата.

Райън обмисли въпроса за миг.

— Трябва ми някой, който да развърти секирата. Мери Пат, ще можеш ли отново да се справиш под началството на Ед?

— Това е обичайното положение, Джак — с блясък във вълшебните си сини очи отвърна госпожа Фоли. — Ед се справя по-добре от мен с администрацията, но аз винаги съм била по-добрата в оперативната работа.

— План «Индиго»?

— Да — отговори Кларк. — Искам да потърсим ченгета, млади детективи. Знаеш защо. В повечето случаи са вече подготвени. Могат да работят на улицата.

Райън кимна.

— Добре. Мери Пат, следващата седмица със съжаление ще приема оставката на шефа на разузнаването и на негово място ще назнача Ед. Ще искам да ми представи план за увеличаване броя на оперативните и за намаляване на администраторите. После ще го одобря.

— Страхотно! — Мери Пат вдигна чашата си в символична наздравица.

— Има още нещо. Джон?

— Да?

— Когато Роджър поиска да заема поста, аз го помолих нещо.

— Какво?

— Имам намерение да издам заповед за президентско извинение към един господин на име Джон Т. Кели. Това също ще стане следващата седмица. Трябваше да ми кажеш, че татко е работил по твоя случай.

Кларк пребледня като призрак.

— Откъде знаеш?

— Открих го в личния архив на Джим Грийн. Преди няколко години ми го предадоха. Баща ми работеше по случая, спомням си го отлично. Всички онези убити жени. Спомням си колко неприятно му беше и колко се радваше, когато приключи. Всъщност никога не е приказвал за това, но аз знаех какви са чувствата му. — Джак погледна към чашата си и разклати леда. — Почти съм сигурен, че щеше да се радва да разбере, че не си потънал с яхтата.

— Господи, Джак… искам да кажа… Господи!

— Заслужаваш да получиш името си обратно. Не мога да опростя нещата, които си сторил. Сега не ми е позволено да мисля така, нали? Навярно като частен гражданин бих могъл — но ти заслужаваш името си обратно, господин Кели.

— Благодаря ви, сър.

Чавес се зачуди за какво става дума. Спомняше си онзи тип в Сайпан, пенсионираният шеф на бреговата охрана, спомняше си, че бе споменал няколко думи за убити хора. Е, той познаваше Кларк, това не го накара да припадне, но историята можеше да се окаже интересна.

— Нещо друго? — попита Джак. — Иска ми се да се върна при семейството си преди всички деца да заспят.

— Значи план «Индиго» е одобрен?

— Да, Мери Пат. Веднага щом Ед напише план за прилагането му.

— Ще го накарам незабавно да тръгне — обеща Мери Пат.

— Чудесно. — Джак се изправи и тръгна към вратата. Гостите му също станаха.

— Господин президент? — Беше Динг Чавес.

Райън се обърна.

— Да?

— Какво ще стане с първичните избори?

— Какво искаш да кажеш?

— Днес наминах покрай училище и доктор Алфър ми каза, че всички сериозни кандидати и от двете партии са били убити миналата седмица, а сроковете за подаване на документите за всички първични избори вече са минали. Не може да се кандидатира никой нов. Тази година ни предстоят избори, а никой не се състезава. Пресата не споменава нищо за това.

При тези думи премигна дори агент Прайс.

— Париж?

— Професор Русо от института «Пастьор» смята, че е създал лекарство. Засега е експериментално, но е единственият й шанс.

Разговаряха в коридора пред стаята на сестра Жана Батист, и двамата облечени в сини синтетични «космически скафандри», и се потяха в тях въпреки пултовете за контролиране на температурата, които висяха на пояса на костюмите. Пациентката им умираше и макар че това беше достатъчно лошо, гледката на проточилата й се смърт бе неописуемо ужасна. Бенедикт Мкуза беше имал късмет. Поради една или друга причина, еболата бе атакувала сърцето му по-рано от обикновено. Това беше проява на милост, която позволи на момчето да издъхне много по-бързо, отколкото други заразени с този вирус. Тази пациентка нямаше такъв късмет. Кръвните тестове показваха, че болестта атакува черния й дроб, но бавно. Сърдечните ензими всъщност бяха нормални. Еболата напредваше в тялото й с бързо, но постоянно темпо. Гастроинтестиналната й система буквално се разпадаше. Предизвиканият от това вътрешен кръвоизлив, проявяващ се и чрез повръщане, и чрез диария, беше сериозен, болките бяха ужасни, но тялото на жената полагаше храбри, макар и обречени усилия да се спаси. Единствената награда за тази съпротива щяха да са все по-усилващите се болки, а морфинът вече губеше битката си с агонията.