Том Клэнси - Дъга Шест

— Окей, Луи — отвърна Пиърс. — Изчакай да се приближат, човече.

— Да.

Двамата вдигнаха своите МР-10 на приклад, въпреки че разстоянието все още беше твърде голямо.

Ако се появеше нещо по-голямо от движещо се насекомо, Килгор беше сигурен, че ще го забележи. Смяташе се, че в тази джунгла живеят ягуари, големи хищни диви котки, от чиито кожи ставаше хубава постелка за пода, помисли си той, а неговият 7.62 мм натовски куршум щеше да е повече от подходящ за тази цел. Вероятно ловяха плячката си нощем обаче, което ги правеше трудни за проследяване. Но какво да кажем за капибарите, най-големите плъхове на света, за чието месо разправяха, че било вкусно, въпреки биологичното им семейство — те се хранеха денем, нали? Толкова много неща имаше да види, а очите му все още не бяха пригодени за това. Окей, сега той щеше да си намери някое място, където да седне неподвижно, така че очите му да се настроят към нюансите от светлина и тъмнина, след което да могат да различават всяка форма или силует, непринадлежащи към околното. „Онова там е хубаво място — помисли си той — при падналото дърво…“

— Ела ми, миличък — прошепна Пиърс.

Деветдесет метра щяха да са достатъчни. Трябваше да се прицели малко по-високо, някъде в брадичката на мишената, и естественият пад в траекторията на куршума щеше да го засече точно в горната част на гръдния кош. Изстрел в главата щеше да е по-чисто, но разстоянието беше твърде голямо за това, а той искаше да бъде предпазлив.

Килгор подсвирна с уста, след което махна с ръка на Маклийн и посочи напред. Кърк кимна. Първоначалният му ентусиазъм от тази работа беше започнал рязко да се изпарява. Джунглата съвсем не изглеждаше такава, каквато си я беше представял, а това, че тук, сред нея, имаше хора, дошли, за да го нападнат, съвсем не я правеше по-привлекателна. Странно защо, той се улови, че си мисли за онзи бар за самотници в Ню Йорк, за затъмнения салон и гръмката танцова музика… и за жените. Наистина това, което ги бе сполетяло, беше много лошо. Те са — бяха, по-скоро — хора все пак. Но най-лошото сега беше, че смъртта им се оказа съвсем безсмислена. Ако Проектът се беше задвижил, тяхното жертвоприношение щеше да има някакво значение, но сега… но сега си беше чист провал и ето че той трябваше да върви сред шибаната джунгла, стиснал заредена пушка, и да се оглежда за хора, които искаха да направят с него същото, каквото беше направил той самият…

— Луи, държиш ли мишената си?

— Да!

— Окей, давай тогава — прошепна хрипливо Пиърс, след което стисна своята МР-10, центрира мишената на мушката си и нежно придърпа спусъка. Незабавният резултат беше едно тихо пуф-пуф-пуф заради трите изстрела, малко по-силният от това металически звук от презареждането и после засичането на трите куршума в гърдите на мишената. Той видя как устата на човека рязко се отвори и после силуетът рухна. Слухът му засече подобни звуци вляво от него. Пиърс изостави позицията си и се затича напред с вдигнато оръжие, последван плътно от Лоасел.

Разсъдъкът на Килгор нямаше време да анализира какво го бе сполетяло, усети само ударите в гърдите си и очите му изведнъж се взряха нагоре към короните на дърветата, сред чиито клони смътно се различаваха синкавобели резки от далечното небе. Опита се да каже нещо, но не можеше да диша много добре, а когато завъртя главата си на десетина сантиметра встрани, разбра, че няма на кого да проговори. Къде бе изчезнал Кърк? И в същия миг осъзна, че не може да движи тялото си — нима го бяха застреляли? Болката беше истинска, но някак странно далечна, и той сведе глава, видя петното кръв на гърдите си и…

…кой беше този, в камуфлажния костюм и с боядисано в зелено и кафяво лице?

„А ти кой беше?“ — зачуди се на свой ред Пиърс. Трите му куршума бяха преминали през гръдния кош, пропускайки сърцето, но бяха разкъсали горната част на белия дроб и основните кръвоносни съдове. Очите продължаваха да го гледат.

— Лош терен за игра, приятел — промълви тихо той и в този миг животът напусна очите, и той се наведе, за да прибере пушката на човека. Беше хубава. Преметна я през рамо. После погледна наляво и видя, че Лоасел държи аналогично оръжие.

— Ей, човек дори може да разбере кога са загинали — каза Нунън. Когато сърцата престанаха да пулсират, престанаха да примигват и точиците на сигналите от апаратурата на ДКЛ. — Страхотно.

— Пиърс и Лоасел, тук Команда. Разбираме, че сте свалили два обекта.

— Потвърждавам — отвърна Пиърс. — Нещо друго близо до нас?