Том Клэнси - Дъга Шест

Брайтлинг стана и наметна халата си.

— Джон, какво има? — попита Карол от леглото.

— Нищо, мила, успокой се. — Джон влезе в дневната и затвори плътно вратата зад себе си.

— Какво става, Уил?

— Те са тук, Джон.

— Кои са тук?

— Групата за борба с тероризма, тези, които ме арестуваха в Австралия. Те са тук, Джон! — повтори Джиъринг, оглеждайки се безцелно и объркано из стаята.

— Тук ли? Къде? В сградата ли?

— Не. — Джиъринг поклати глава. — Пуснаха ме с хеликоптер. Шефът им се казва Кларк. Каза ми да ти предам, че трябва да се предадеш… безусловно да се предадеш, Джон.

— Иначе какво? — настоя Брайтлинг.

— Иначе ще дойдат и ще ни спипат всички!

— Нима? — Не беше най-приятният начин да го събудят.

Брайтлинг беше похарчил двеста милиона долара за построяването на това място — цената на труда в Бразилия беше ниска — и смяташе Алтернативен проект за истинска крепост, нещо повече, тайна крепост. Въоръжени мъже — тук, сега — които искат да се предаде? Не беше възможно! И все пак…

Първото нещо бе да се обади в стаята на Бил Хенриксен и да му нареди да се качи горе. После включи компютъра си. Нямаше никаква електронна поща, която да му съобщи, че някой е говорил с полетните екипажи. Значи никой не беше казал никому къде се намират. Тогава как, по дяволите, е могъл някой да ги намери? И кой е този „някой“? И да изпрати някой, който го познава, за да му нареди да се предаде… всичко това изглеждаше нелепо като на филм.

— Какво има, Джон? — попита Хенриксен, след това видя Джиъринг и зяпна. — Уил, ти как се озова тук?

Брайтлинг вдигна ръка за тишина, опитвайки се да мисли, докато Джиъринг и Хенриксен се обясняваха. Изгаси осветлението, надникна през големите прозорци навън, за да различи някакви признаци на дейност. Не забеляза нищо.

— Колко са? — попита Бил.

— Десет–петнадесет войници — отвърна Джиъринг. — Ще направиш ли това, което… ще им се предадеш ли?

— Не, по дяволите! — озъби се Джон Брайтлинг. — Бил, това, което правят, законно ли е?

— Не, ни най малко. Аз поне не мисля, че е законно.

— Добре. Да вдигаме хората да си взимат оръжието.

— Добре — отвърна колебливо завеждащият охраната, излезе и тръгна към главното фоайе, където се намираше системата за публично оповестяване на комплекса.

— О, миличка, проговори ми — каза Нунън.

Най-новата версия на системата за проследяване на хора в момента беше сглобена и функционираше. Беше разставил две приемащи устройства на стотина метра едно от друго. Всяко от тях имаше предавател, излъчващ на свой ред данните към приемник, прикачен на лаптопа му.

Системата проследяваше електромагнитното поле, генерирано от пулса на човешко сърце. Беше открито, че този сигнал е уникален. Първоначалните устройства, продавани от компанията-производител, засичаха само посоката на получаваните сигнали, но новите бяха усъвършенствани с параболични антени, увеличаващи ефективния им обхват до хиляда и петстотин метра, и с помощта на триангулация можеше сравнително точно да се изчисли местоположението им — с точност от два до четири метра. Кларк гледаше компютърния екран. На него примигваха малки кръгчета, показващи хора, пръснати равномерно из помещенията в зданието.

— Момче, де да го имахме това в Разузнавателния корпус, когато бях хлапак — въздъхна Джон.

Всеки от бойците на ДЪГА имаше вграден локатор в радиостанцията си и те също изпращаха на компютъра данни, показващи на Нунън и Кларк точното местоположение на техните хора, както и на хората в сградата вляво от тях.

— Да, точно затова толкова бях пощурял по тази кукличка — отбеляза агентът от ФБР. — Не мога да ти кажа точно кой на кой етаж се намира, но виж, сега всички се раздвижиха. — Предполагам, че някой ги е събудил.

— Команда, тук Мечо — изпращя радиоприемникът на Кларк.

— Мечо, тук Команда. Къде си?

— На пет минути от вас. Къде искаш да направя доставката?

— Някъде до предишното място. Нека засега те държим извън огневата линия. Кажи на Вега и останалите, че сме в северната страна на пистата. Командният ми пост е на сто метра северно от края на гората. Ще говорим с тях оттам.

— Прието, Команда. Мечо, край.

— Това трябва да е асансьор — каза Нунън и посочи на екрана. Шест мигащи точици се събраха на едно място за около половин минута, след което отново се пръснаха. Много точици се събираха на едно място, вероятно някакво фоайе. После тръгнаха в северна посока и отново започнаха да се струпват.