Том Клэнси - Дъга Шест

— Да, големи са, нали?

— Какви дървета са това? — попита трети.

— Такива, че да може някой да се скрие зад тях и да ти простреля задника! — изтъкна нечий по-трезв глас. — Килгор и Маклийн, продължете на север около осемстотин метра, намерете подходящо място и останете там неподвижни!

— Да, да, добре, Бил — съгласи се третият глас.

— Слушай внимателно всички — обяви гласът на Бил. — Не си играйте с тези радиостанции, ясно? Докладвате само когато ви повикам или когато видите нещо важно. Останалото време държите връзката чиста!

— Добре.

— Окей.

— Щом казваш, Бил.

— Прието.

— Тъмно като в кучи гъз — докладва пети.

— Тогава намери си място, откъдето да виждаш по-добре! — предложи му услужливо друг.

— Те са на двойки и се придвижват заедно, повечето от тях — каза Нунън, взирайки се в екрана. — Тази двойка е тръгнала точно към Майк и Луис.

Кларк погледна екрана.

— Пиърс и Лоасел, тук Команда. Имаме две цели, които се приближават към вас от юг, дистанция около двеста и петдесет метра.

— Прието, Команда. Тук Пиърс, прието.

Сержант Пиърс се разположи на мястото си, обърнат на юг. На два метра от него Лоасел направи същото, започнал вече да се отпуска, що се отнася до заобикалящата ги среда, и да се напряга заради приближаващите се врагове.

Доктор Джон Килгор познаваше горите и разбираше от лов. Сега той се придвижваше напред бавно и предпазливо, като при всяка стъпка поглеждаше надолу, за да стъпва безшумно, след което отново вдигаше очи, за да се огледа за нечий човешки силует. „Те идват, за да ни убият“ — мислеше си той, затова сега той и Маклийн щяха да си изберат удобни места, от които да ги застрелят, също като при лов на сърни. Избираш си някое подходящо място сред сенките, където да можеш да залегнеш по корем и да зачакаш приближаването на дивеча. „Още около двеста метра — пресметна той — ще бъде съвсем добре.“

На триста метра от тях Кларк с помощта на компютърния екран и радиостанциите разставяше хората си на удобни позиции. Тази нова възможност беше невероятна. Като с радар, той можеше да засича хората много преди той самият или някой друг да може да ги види или чуе. Тази нова електронна играчка щеше да се превърне в благословена за всеки военен, който би могъл да я използва…

— Ето ни — каза тихо Нунън като коментатор на турнир по голф, почуквайки по екрана.

— Пиърс и Лоасел, тук Команда, имате две приближаващи се цели, леко югоизточно на около двеста метра.

— Прието, Команда. Можем ли да влезем в бой? — попита Пиърс.

Кацнал на позицията си, Лоасел погледна към него, вместо пред себе си.

— Потвърждавам — отвърна Кларк. След което: — ДЪГА, тук Шестица. Свали предпазител. Повтарям, режим на свален предпазител.

— Прието, повтарям, свален предпазител — потвърди Пиърс.

— Да ги изчакаме, докато ни влязат и двамата, Луи — прошепна Пиърс.

— Д’акор — съгласи се сержант Лоасел.

Двамата мъже се втренчиха в южна посока, с изострени погледи и напрегнат слух.

„Съвсем не е толкова лошо“ — помисли си Килгор. Беше излизал на лов и в по-неприятни местности. Тук поне липсваха боровите иглички, издаващи неприятното шумолене, което се долавяше от деликатния слух на сърните далече извън огневия обхват. Пълно бе със сенки, почти никаква пряка слънчева светлина. Като се изключеха гадините, имаше всички условия да се чувства удобно тук. Но пък гадините бяха убийствени. Следващия път, когато излезеше, трябваше да се с някакъв репелент. Лекарят бавно крачеше напред. Пред него имаше някакъв храст и той го отмести с лявата си ръка, за да не вдигне шум.

— Ето, забеляза Пиърс.

Клоните на един храст леко помръднаха, а не се долавяше някакъв полъх на вятър, за да ги задвижи.

— Луи — прошепна той.

Когато французинът се извърна, Пиърс вдигна пръст и посочи. Лоасел кимна и отново извърна очи напред.

— Имам визуална цел — докладва Пиърс по радиото. — Една цел, на сто и петдесет метра южно от мен.

Маклийн се чувстваше неудобно спешен — би предпочел да е на кон. Но полагаше максимални усилия да имитира движенията на Джон Килгор, въпреки че да се движи тихо и да стои изправен му се струваше несъвместимо. Той се препъна в един щръкнал корен, падна, вдигайки шум, и тихо изруга.

— Бонжур — прошепна Лоасел. Като че ли шумът беше светнал някаква лампичка. Във всеки случай, сега сержант Лоасел различаваше ясно човешки силует, придвижващ се сред сенките, на около сто и петдесет метра пред себе си. — Майк? — прошепна той и посочи към мишената си.