Том Клэнси - Мечката и драконът

— Трябва да започнем придвижването на военновъздушните сили — каза вицепрезидентът Джексън.

— Да, но това може да бъде прието като провокация — възрази държавният секретар Адлер. — Така ще им дадем повод.

— Можем да придвижим Първа бронетанкова в Русия и да кажем, че провеждаме учение с новите си съюзници от НАТО — каза Котаракът. — Така ще спечелим няколко дни.

Райън се замисли над това, след което насочи поглед към председателя на Комитета на началник-щабовете:

— Генерале?

— Не мисля, че това ще създаде сериозни проблеми. Те вече уточняват организацията на придвижването с германските железници.

— Тогава го направете — нареди президентът.

— Слушам, сър — отвърна генерал Мур и се отправи към телефона, за да издаде необходимите заповеди.

Райън погледна часовника си.

— Трябва да се срещна с един репортер.

— Приятно изкарване — каза Роби на приятеля си.

Жиганск, който бе разположен на западния бряг на река Лена, някога бе главен център на съветската ПВО в региона. Там се намираше едно сравнително голямо летище с казарми и хангари, което бе изоставено от новите военни власти на Русия и в момента в базата имаше малоброен персонал, за да поддържа съоръженията, тъй като някой ден те отново можеха да станат необходими. Сега тази предвидливост бе възнаградена, тъй като там можеха да кацнат самолетите на ВВС на САЩ, предимно транспортни, които излетяха от централната част на Щатите, преминаха над Аляска и над Северния полюс, за да достигнат до Жиганск. Първият от тридесетте С-5 „Галъкси“ се приземи в десет сутринта местно време и изрулира до големите, но празни рампи, за да бъде разтоварен под надзора на наземния персонал, който бе пристигнал в широкия пътнически отсек в задната част на огромния транспортен самолет. Първите машини, които бяха изкарани от утробата на С-5, бяха безпилотните разузнавателни самолети „Дарк Стар“. Те изглеждаха като франзели с привързаните си отгоре тънки крила и представляваха разузнавателни безпилотни машини, конструирани по технологията „Стелт“ с голям радиус на действие, чието привеждане в готовност за полет отнемаше шест часа. Екипажите се заловиха за работа веднага, като използваха преносимото оборудване, което бе пристигнало със същия самолет.

Изтребителите и щурмоваците пристигнаха в Сунтар, много по-близо до руско-китайската граница, а заправчиците и поддържащите самолети, включително американския Е-3 „Сентри“ АУАКС кацнаха малко по на запад — в Мирний. На тези две бази пристигащите американци бяха посрещани от руските си колеги, непосредствено след което различните звена от двете страни започваха да работят съвместно. Оказа се, че американските заправчици не можеха да презареждат руските самолети във въздуха. За всеобщо облекчение обаче дюзите на стационарната система за зареждане бяха еднакви, така че гостите можеха да използват горивото от руските ГСМ складове, които бяха разположени предимно под земята за защита от въздушни ядрени взривове. Най-важният елемент от сътрудничеството бе включването на руски шурмани в екипажите на АУАКС-ите, така че домакините да могат да контролират своите изтребители със радарите в самолета на американците. Почти веднага няколко Е-3 излетяха, за да проверят това на практика, като използваха за цели на насочваните от тях руски прехващачи пристигащите американски изтребители. Съвсем скоро стана ясно, че пилотите на руските изтребители реагират отлично на командите, подавани от АУАКС, което изненада приятно американските щурмани.

Горе-долу по същото време бе установено, че американските щурмови самолети не могат да използват руското авиационно въоръжение. Дори точките за прикачване да бяха съвместими, а те не бяха, руските бомби имаха различни аеродинамични характеристики от своите американски аналози и софтуерът на самолетите на САЩ нямаше да може да ги насочва към целите. Това е все едно да се опитваш да заредиш карабина с патрон от друг калибър — дори куршумът да излети от цевта, той няма да порази точката, която показва прицелният прибор. Това означаваше, че американците трябваше да доставят със самолет бомбите, които щяха да използват, а да транспортираш бомби по въздуха е почти толкова ефективно, колкото да пренасяш по същия начин чакъл за строеж на път. Бомбите достигаха до изтребителите последователно с кораби, влакове, камиони и мотокари, но не и със самолети. По тази причина В-1 и другите тежки щурмови самолети бяха изпратени в базата на ВВС „Андерсън“ в Гуам, където имаше достатъчно складирани бомби, макар и доста далеч от вероятните цели.