Том Клэнси - Мечката и драконът

Ефремов от ФСС чакаше малко по-далеч от останалите си колеги. Той заемаше достатъчно висок пост и бе твърде вероятно лицето му да е познато на обектите, така че трябваше да се довери на подчинените си, които бяха свалили слушалките от ушите си, изключили радиостанциите и сега съжаляваха, че не могат да разбират речта по движението на устните като в шпионските филми.

За Павел Георгиевич Ефремов проблемът бе какво трябва да направи сега. Дали да ги арестува сега с риск да провали случая, или да продължи наблюдението при опасността те да напреднат с подготовката си и… евентуално да изпълнят задачата?

Отговорът щеше да даде един от четиримата мъже, които се срещнаха със Суворов. Той бе най-възрастният от тях, спецназовец, ветеран от Афганистан, награден с ордена „Червено знаме“. Името му бе Игор Максимов. Той вдигна ръка, потри палец и показалец и след като получи отговор на въпроса си, поклати глава, сбогува се с останалите и си тръгна. Двучленният екип, който бе натоварен с наблюдението му, го проследи до най-близката станция на метрото, докато останалите обекти продължиха разговора си в кафенето.

След като му докладваха за това, Ефремов нареди да го задържат. Арестът бе осъществен, когато мъжът слезе от метрото на една станция на около пет километра от мястото на срещата, разположена близо до апартамента му, в който живееше със съпругата и със сина си. Мъжът не бе въоръжен и не оказа съпротива. Кротък като агне, той придружи двамата служители на ФСС до централата им.

— Името ти е Максимов, Игор Илич — каза му Ефремов. — Срещнахте се с твоя приятел Суворов, Клементий Иванич, за да обсъдите съучастие в престъпление. Искам да чуя твоята версия за съдържанието на разговора.

— Другарю Ефремов, срещнах се с няколко стари приятели на кафе тази сутрин, след което си тръгнах. Не сме обсъждали нищо конкретно. Не знам за какво говорите.

— Да, разбира се — отвърна офицерът от ФСС. — Кажи ми, познаваш ли двама мъже, също бивши служители от Спецназ като теб — Амалрик и Зимянин?

— Имената са ми познати, но никога не съм виждал лицата им.

— Ето лицата им — Ефремов му подаде снимките от ленинградската милиция. — Не са много приятна гледка.

Максимов не пребледня, но и не остана особено очарован.

— Какво им се е случило?

— Свършили са нещо за твоя другар Суворов, но той очевидно не е останал доволен от работата им и ги е изпратил да поплуват в Нева. Максимов, знаем, че си спецназовец. Знаем, че сега се изхранваш с незаконни дейности, но в момента това не ни интересува. Искаме да знаем какво точно е говорено в онова кафене. Ти ще ни кажеш това по лесния или по трудния начин. Изборът е твой — когато искаше, Ефремов можеше да бъде доста твърд с официалните си гости. В конкретния случай не бе особено трудно. Максимов не бе чужд на насилието, познаваше го доста добре, поне от страната на извършителите, и нямаше никакво желание да научи от личен опит какво изпитва другата страна.

— Какво ми предлагате?

— Предлагам ти свобода срещу съдействие. Ти напусна срещата, преди да бъдат взети някакви окончателни решения. Затова си тук. Е, ще говориш ли сега, или да изчакаме няколко часа да промениш мнението си?

Максимов не бе страхливец — в Спецназ нямаше много такива, но бе реалист и именно този реализъм му подсказа, че няма да спечели нищо, ако откаже да съдейства.

— Той ни попита дали ще участваме в убийство. Предполагам, че става дума за доста сложна операция, защото в противен случай не би имал нужда от толкова много хора. Предложи по двадесет хиляди евро на човек. Аз реших, че животът ми струва повече.

— Знаеш ли името на обекта?

Максимов поклати глава.

— Не. Той не каза. Аз не попитах.

— Това е добре. Виждаш ли, обектът е президентът Грушевой.

Очите на Максимов щяха да изскочат от орбитите си при тези думи.

— Но това е държавна измяна — пое дълбоко въздух бившият сержант от Спецназ, като се опитваше да внуши на събеседника си, че той никога не би извършил нещо подобно. Възприемаше доста бързо.

— Да. Кажи ми, двеста хиляди евро добра цена ли е за убийство?

— Нямам представа. Ако очаквате да ви кажа, че съм убивал за пари, другарю Ефремов, това няма да стане.

„Но си го правил и сигурно щеше да участваш и в това, ако заплащането бе достатъчно добро“, помисли си офицерът от ФСС. В Русия 20 000 евро бе значителна сума. Все пак Ефремов преследваше много по-голяма плячка.

— Какво знаеш за останалите, които присъстваха на срещата?