Том Клэнси - Мечката и драконът

Друг такъв коз бяха мъжете. Повечето бяха над тридесетте, объркани и, меко казано, ядосани, че са били принудени да напуснат домовете си. Въпреки това като добри руснаци, или по-скоро като добри граждани на която и да е държава, те бяха получили повиквателните, бяха разбрали, че страната им има нужда от тях и че това е тяхната страна, в резултат на което около три четвърти от призованите се явиха. Някои видяха познати лица от времето на редовната си военна служба в армията на Съветския съюз — повечето бяха служили по това време, поздравиха старите си приятели и обърнаха гръб на онези, с които ги свързваха недотам приятни спомени. Всеки получи картонче с напечатани на него указания къде да отиде и така бяха сформирани екипажите на танковете и мотострелковите бойни единици, като последните намериха униформите и лекото си оръжие в транспортьорите, които щяха да ги превозват. Всички танкисти бяха дребнички — на ръст под 170 сантиметра, тъй като вътрешното пространство на старите руски танкове ограничаваше почти напълно движенията на по-високи мъже.

Екипажите се завърнаха към годините на своята младост и си припомниха добрите и лошите страни на Т-55. Отделните части на двигателите бяха изработени грубо и след първите няколко часа работа в маслените картери се събираше почти цял килограм метални стружки, но всички запасняци знаеха, че този недостатък би трябвало да е отстранен от срочнослужещите тук при периодичните обслужващи и ремонтни процедури. Танковете всъщност бяха в изненадващо добро състояние, много по-добро от това на онези, на които бяха изкарали редовната си служба. За призованите обратно бивши войници това изглеждаше странно и едновременно с това съвсем нормално, тъй като логическото мислене не бе характерно за Червената армия, когато те служеха в нея, но всъщност това не бе изненадващо за всеки съветски гражданин от 60-те и 70-те години. Повечето пазеха добри спомени от военната си служба — тя им бе предоставила възможността да пътуват и да видят нови, различни неща, да завържат приятелства с хора на своята възраст — и то точно в този период от живота, в който младежите търсят новото и вълнуващото. Лошата храна, мизерното заплащане и напрегнатите наряди и бойни дежурства бяха забравени, въпреки че сега видът и мирисът на машините върнаха спомените от онези времена. Всички танкове бяха с пълни резервоари. Освен тях в задната им част бяха монтирани допълнителни резервоари за гориво, които караха екипажите да потръпват при мисълта за участие в истинска битка — един-единствен куршум, попаднал в тях, можеше да превърне всеки танк в огромно кълбо пламъци. Точно по тази причина използваш първо горивото в тях, за да можеш да откачиш проклетите неща още щом полети първият куршум.

Най-доволни бяха механик-водачите, които натискаха бутоните за запалване и чуваха познатия рев, предшестван от неколкосекундния вой на стартера. Благоприятната среда в тази пещера се бе отнесла добре с тези стари, но практически неизползвани танкове. Те сякаш бяха съвсем нови, току-що слезли от поточните линии на заводите в Нижний Тажил, които в продължение на десетилетия бяха оръжейницата на Червената армия. Имаше само една малка разлика, забелязаха запасняците — червената звезда бе изчезнала от предната броня и на нейно място стоеше доста по-забележимото изображение на новия бяло-синьо-червен национален флаг, който според всички представляваше доста по-добра мишена от старата петолъчка. След малко всички бяха събрани заедно от младите запасни офицери, които изглеждаха малко разтревожени. Скоро започнаха речите и запасняците разбраха причината за тази тревога.

— По дяволите, не е ли страхотна — каза офицерът от ФСС, докато влизаше в колата. Те бяха проследили обекта си до поредния скъп ресторант, в който той вечеря сам, след което се насочи към бара. Пет минути по-късно вече разговаряше с една жена, която също бе пристигнала сама. Тя бе доста красива в черната си рокля на червени райета, чиято кройка вероятно бе изкопирана от някой италиански моден дизайнер. Суворов/Конев караше към своя апартамент с общо шест автомобила след себе си. Три от тях имаха на контролните си табла превключватели за смяна на светлините, чиято цел бе да променя визуалния облик на колата нощем. Според ченгето в кола номер две това бе изключително находчиво решение.

Той караше бавно, не натискаше газта, за да демонстрира смелост, а вместо това омайваше момичето със светските си маниери, решиха преследвачите. Колата намали, когато зави по една улица със стари железни стълбове за уличните лампи, после отново смени посоката на движение, ако не рязко, то поне неочаквано.