Том Клэнси - Мечката и драконът

— Сигурен ли сте?

— Приключихме проверката преди три дни. Доста време ни отне, докато преровим архивите. Дори съставихме списък на хората, които Суворов може да потърси. Шестнадесет души всъщност. Телефоните им се подслушват и държим всичките под око.

Дори ФСС обаче не разполагаше с достатъчно човешки ресурси, за да осъществи пълно наблюдение на тези потенциални заподозрени. Този случай бе най-сериозният в историята на ФСС и даже КГБ рядко бе използвал толкова човешки ресурси за разследванията си дори и в аферата „Пенковски“.

— Имената Амалрик и Зимянин в списъка ли са?

— Зимянин „изскочи“ при проверката, но другият — не. Суворов не го е познавал, но Зимянин е служил с Амалрик в Афганистан и вероятно самият той го е привлякъл. От останалите шестнадесет седем са основни заподозрени. Всичките са от Спецназ — трима от офицерския и четирима от сержантския състав и всичките предлагат таланта и способностите си на открития пазар. Двама са в Санкт Петербург и може да са замесени в елиминирането на Амалрик и Зимянин. Изглежда, не им е достигнало другарското чувство — сухо отбеляза Ефремов. — И така, Провалов, имате ли да добавите нещо?

— Не, изглежда, че сте покрили всички трасета на разследването.

— Благодаря. Доколкото това си остава убийство, вие трябва да бъдете с нас, когато извършваме ареста.

— Американецът, който ни помогна…?

— Той също може да дойде — снизходително каза Ефремов. — Ще му покажем как правим нещата тук, в Русия.

Рейли се завърна в посолството на САЩ и в момента разговаряше по секретния телефон с Вашингтон.

— Шибана история — отбеляза агентът.

— Точно казано — съгласи се директорът Мъри. — Добра ли е охраната на президента им?

— Доста. В сравнение със Сикрет сървис? Не знам как са с превантивните разработки, но във физически аспект са добре.

— Е, досега трябва да са ги предупредили. Колкото и да са им казали, би трябвало да са се постегнали. Кога ще приберат този Суворов?

— Засега е по-умно да се чака, докато той предприеме нещо. Имайте предвид, че китайците ще му наредят да действа съвсем скоро, още сега, предполагам, и той ще се обади тук-там. Аз лично бих го прибрал тогава, а не преди това.

— Правилно — съгласи се Мъри. — Искам да ни държиш в течение. Е, поздрави твоя приятел, ченгето.

— Да, сър — Рейли замълча. — Тази заплаха за война истинска ли е?

— Така изглежда — потвърди Мъри. — Подготвяме се да им помогнем, но не съм сигурен какво точно ще стане. Президентът се надява, че онзи номер с НАТО ще ги уплаши, но и в това не сме сигурни. ЦРУ се върти в кръг, опитвайки се да разбере какво мисли КНР. И аз не знам много повече.

Това изненада Рейли. Той смяташе, че Мъри е близък с президента, но сега явно тази информация бе твърде сегментирана.

— Аз ще ги приема — каза полковник Алиев на офицера от свръзките.

— Това трябва да бъде представено незабавно на вниманието на…

— Той има нужда от сън. За да стигнеш до него, трябва да минеш през мен — заяви началникът на оперативния отдел. — Това може да почака… С това мога да се оправя и аз. Нещо друго?

— Това е от президента!

— Президентът Грушевой се нуждае повече от генерал с бистър ум, отколкото от отговор на това, Паша — Алиев също можеше да поспи. В стаята имаше канапе и възглавниците му го изкушаваха.

— Какво прави Толкунов?

— Опреснява оценките си въз основа на последните донесения.

— Има ли подобрение? — попита свързочникът.

— Ти как мислиш? — отвърна оперативният.

— Мамка му.

— Горе-долу си прав, другарю. Знаеш ли откъде можем да си купим пръчици за хранене?

— Не и докато служебният пистолет е у мен — отвърна полковникът. Почти двуметровият ръст не му позволяваше да бъде танкист или мотострелковак. — Моля те, нека види това, когато се събуди. Аз ще се оправя със Ставка.

— Добре. И аз ще полегна за няколко часа, но ако се наложи, буди мен, не него — каза Алиев на колегата си.

— Да.

Бяха предимно дребни мъже. Започнаха да пристигат в Невер, малка железопътна гара източно от Скороводино, с допълнително прикачени към редовните композиции на Транссибирската железница вагони. Посрещаха ги униформени офицери, които ги насочваха към чакащите автобуси. Те поемаха на югоизток, успоредно на железопътната линия, към един тунел, изкопан преди много години в хълмовете над малката река Уркан. До тунела имаше друг проход, който за случайния наблюдател изглеждаше като разклонение на линията, предназначено за депо на сервизната техника на железниците. Наистина беше нещо такова, но служебният тунел продължаваше доста навътре под хълма, а от него тръгваха множество други, всичките построени през тридесетте години от политически затворници, излежаващи присъдите си в ГУЛаг — империята от работници на Йосиф Сталин. В тези издълбани от човешка ръка пещери имаше триста танка Т-55, произведени в средата на 60-те, които никога не бяха експлоатирани, а просто бяха консервирани там за използване в случай на нападение от страна на Китай. Освен тях в подземните халета стояха двеста БТР-60 — осемколесни бронирани машини за транспортиране на пехотинци, както и останалата задължителна за съветска танкова дивизия подвижна техника. В казармите живееха четиристотин срочнослужещи, които подобно на множество предишни набори изкарваха военната си служба, като поддържаха и обслужваха автобронетанковата техника. Основните им задължения бяха периодично да припалват дизеловите двигатели и да почистват металните повърхности, които бързо корозираха вследствие на процеждащата се през каменния таван вода. Това място бе обозначено на секретните карти като депо „Невер“ — едно от няколкото подобни скривалища за техника, разположени в близост до железопътната магистрала от Москва до Владивосток. Умело прикрито, макар и част от него да се виждаше, то бе един от козовете, който генерал-полковник Бондаренко криеше в ръкава си.