Том Клэнси - Мечката и драконът

— Да, вдругиден ще ходя до Аушвиц. Сигурно ще е интересно — в действителност Райън не искаше да ходи там, но осъзнаваше, че при тези обстоятелства е длъжен да го направи. Освен това Арни смяташе, че ще се получи добър телевизионен репортаж, а това бе причината за доста голяма част от нещата, които Джак правеше.

— Пази се от призраците, старче. Там би трябвало да се навъртат доста.

— Ще ти разкажа — обеща Райън. Дали няма да стане като в „Зимна приказка“ на Дикенс? Призраците на отминалите ужаси, придружени от тези на днешните и тези на бъдещето? Да, но неговата работа бе да предотвратява подобни неща. Затова народът на неговата страна му плащаше. Може би 250 000 долара годишно не бяха толкова много за човек, който в два периода от живота си изкарваше доста добри пари на борсата, но, от друга страна, бяха доста повече, отколкото печелеха повечето данъкоплатци, а именно те плащаха за работата му. Точно това правеше задълженията му като президент на страната си свети като обет, даден пред лицето на Бог. Аушвиц стана възможен, защото други хора не бяха изпълнили задълженията си пред народа, на който са били длъжни да служат. Вероятно. Райън досега не бе успял да разбере мисловния процес на диктаторите. Може би Калигула наистина е вярвал, че животът на народа на Древен Рим е бил негова собственост и той има правото да го отнема, сякаш чупи орехи. Може би Хитлер е вярвал, че германският народ съществува само за да служи на амбицията му да намери място в учебниците по история. Всъщност това се случи, само че съвсем не по желания от него начин. Джак осъзнаваше ясно, че и той ще намери място в тези учебници, но се опитваше да не мисли за това, как ще го възприемат бъдещите поколения. Оцеляването на този пост всеки божи ден бе достатъчно трудно само по себе си. Проблемът с историята бе, че не съществува начин да се пренесеш в бъдещето, за да погледнеш безпристрастно назад и да разбереш какво, по дяволите, е трябвало да направиш. Не, създаването на история е доста по-трудно от изучаването й и затова той избягваше да мисли за двете неща едновременно. Така или иначе не би могъл да разбере какво мисли бъдещето за него, тъй че нямаше смисъл да се тревожи за това, нали? Той имаше собствена съвест, която да не му позволява да заспи, и това бе достатъчно тежко.

Оглеждайки се наоколо Райън, виждаше правителствените ръководители на повече от петнадесет държави — от малката Исландия през Холандия до Турция. Той бе президент на Съединените американски щати, най-голямата и най-влиятелната страна, членуваща в НАТО. До утре, във всеки случай, поправи се Райън. Искаше му се да придърпа всеки един от тях настрани и да го (в момента всички те бяха мъже) попита как, по дяволите, успява да постигне съгласие между собственото си аз и задълженията си. Как вършиш работата си достойно? Как се грижиш за нуждите на всеки гражданин? Райън знаеше, че не може да бъде обичан от всички, Арни му бе казал това. Трябваше само да бъде харесван, не обичан, от половината плюс един от гласоподавателите в Америка, но имаше и още нещо, нали? Той познаваше всичките си колеги тук по име и по физиономия и бе получил сведения за всеки от тях. Ето този има деветнадесетгодишна любовница. Този пък пие като смок. Този имаше дребни неприятности, свързани със сексуалната си ориентация. А този беше мошеник, който забогатя неимоверно със средства от държавата. Въпреки това всички те бяха съюзници на страната му и затова официално бяха негови приятели. Така че Джак трябваше да не обръща внимание на всичко, което знаеше за колегите си, и да се държи с тях като с хората, за които те се представяха, а не като с такива, каквито бяха в действителност. Смешното в тази ситуация бе, че те го гледаха отвисоко, защото бяха по-добри политици от него. А най-смешното от всичко бе, че бяха прави. Те бяха по-добри политици от него, помисли си Райън и отпи от виното си. Британският премиер-министър се отдалечи, за да поговори с норвежкия си колега и Кети Райън се присъедини към съпруга си.

— Е, скъпа, как е?

— Обичайното. Политика. Нито една от тези жени ли няма някаква истинска работа? — попита тя.

— Някои имат — спомни си Райън от сведенията, които бе получил. — Някои дори имат деца.

— Предимно внуци. Слава богу, още не съм достатъчно стара за това.

— Съжалявам, бебче. Все пак това да си млада и красива има своите предимства — каза ПОТУС на ФЛОТУС.

— А ти си най-добре изглеждащият мъж тук — отвърна му Кети с усмивка.