Том Клэнси - Мечката и драконът

— Г-н президент — каза Андреа, като се приближи до Райън непосредствено преди началото на пленарната сесия на ръководителите на страните от НАТО. Тя му подаде обезопасения мобилен телефон. — Секретарят Адлер е.

Райън взе слушалката веднага.

— Скот? Джак е. Какво стана?

— Сделката е сключена, Джак.

— Добре, сега ще трябва да я пробутам на тези момчета. Добра работа, Скот. Бързо идвай насам.

— В момента рулираме, сър — връзката прекъсна. Райън подаде слушалката на специален агент Прайс О’Дей.

— Добри новини? — попита тя.

— Да — кимна Райън и влезе в заседателната зала.

— Г-н президент — сър Базил Чарлстън се приближи към него. Шефът на британската СИС 24 24 Secret Inteligence Service — неофициално название на МИ-6, която представлява британската служба за външно разузнаване. — Бел.прев. познаваше Джак много преди който и да е от останалите в залата. Едно от странните следствия от пътя на Райън до президентския пост бе, че повечето хора, които го познаваха добре, бяха шпиони, предимно от страни членки на НАТО, и голяма част от тях сега съветваха ръководителите на своите държави как да се оправят с Америка. Сър Базил бе на този пост при не по-малко от пет премиер-министри на Нейно величество, но сега влиянието му бе доста по-голямо, отколкото в началото.

— Баз, как си?

— Доста добре, благодаря. Мога ли да ти задам един въпрос?

— Разбира се — отвърна Райън с усмивка и добави наум: „Но не съм длъжен да ти отговоря, нали?“

— В момента Адлер е в Москва. Можем ли да научим защо?

— Как би реагирал вашият премиер-министър на евентуална покана към Русия да се присъедини към НАТО?

Чутото накара Базил да примигне от изненада, забеляза Райън. Не се случваше често да хванеш тези момчета неподготвени. Умът му веднага премина на бързи обороти, за да анализира новата ситуация.

— Китай? — попита той след около шест секунди.

Джак кимна.

— Да. Може да имаме известни проблеми там.

— Не са тръгнали на север, нали?

— Най-малкото обмислят подобен ход — отговори Райън.

— Колко достоверна е информацията ви по този въпрос?

— Знаеш за златния удар на Русия, нали?

— О, да, г-н президент. Иван извади страхотен късмет.

— Нашият разузнавателен удар в Пекин е още по-добър.

— Наистина ли? — отбеляза Чарлстън, с което позволи на Джак да разбере, че и СИС е закъсала там.

— Наистина, Баз. Информацията е от клас А и доста ни разтревожи. Надяваме се, че привличането на Русия в НАТО ще ги поуплаши. Грушевой току-що се съгласи. Как според теб другите тук ще реагират на това?

— Предпазливо, но благосклонно, след като го обмислят внимателно.

— Великобритания ще ни подкрепи ли в тази игра? — попита Райън.

— Трябва да говоря с премиера. Ще те уведомя за резултата — каза сър Базил и се насочи към премиер-министъра на Великобритания, който разговаряше с германския външен министър. Чарлстън го дръпна настрани и започна тихо да говори до ухото му. Внезапно очите на премиера, леко разширени, се стрелнаха към Райън. Почувства се, сякаш бе попаднал в капан, донякъде поради фактора изненада, но най-вече защото уловката бе в това, че Великобритания и Америка винаги се подкрепяха взаимно. „Специалните взаимоотношения“ между двете страни бяха живи и днес, също както по времето на правителствата на Франклин Рузвелт и Уинстън Чърчил. Те бяха една от малкото константи в дипломатическия свят на двете страни и опровергаваха многократно повтаряния от Кисинджър рефрен, че великите нации нямат приятели, а интереси. Може би това бе изключението, което потвърждава правилото, но дори и така то бе факт. И Великобритания, и Америка щяха да влязат в огъня заради другия. Фактът, че в Англия президентът Райън бе сър Джон Райън, направи този съюз още по-здрав. Със съзнанието за това премиер-министърът на Великобритания се приближи към американския държавен глава.

— Джак, ще ни запознаете ли с този проблем?

— Доколкото мога. Ще дам на Базил още някои подробности, но по дяволите, Тони, всичко това е истина и ние сме твърде разтревожени.

— Златото и нефтът? — попита премиерът.

— Те смятат, че са в икономическа дупка. Почти изчерпаха резервите си от твърда валута и са готови да убиват за нефт и за зърно.

— Не може ли да се уреди нещо по този въпрос?

— След това, което сториха? Конгресът ще ме обеси на най-близкия уличен стълб.

— Прав си — съгласи се британецът. Би Би Си излъчи поредица, от предавания за човешките права в КНР и китайците не реагираха много добре на това. Всъщност презирането на Китай бе новият европейски спорт, което съвсем не бе от полза за външнотърговските им холдинги. Китайците сами си устроиха капан и западните нации упорито издигаха стената. Гражданите на тези демокрации нямаше да подкрепят каквито и да е икономически и търговски отстъпки, докато китайското Политбюро не променеше политиката си. — Прилича донякъде на гръцка трагедия, нали, Джак?