Том Клэнси - Мечката и драконът

В Китай с подобни лъжи се занимаваше Министерството на финансите — незаконното отроче на една марксистка държава, пълна с бюрократи, които ежедневно се стараят да натворят колкото може повече абсурдни неща. Първият и най-лесен абсурд, защото той нямаше как да бъде избегнат, беше нейните ръководители да не се съобразяват с нищо от това, което бяха научили в университетите или на конгресите на комунистическата партия. За да се включат в световната финансова система, те трябваше да разберат и да съблюдават нейните правила, а не тези, на които ги бяха учили свещените за тях трудове на Карл Маркс.

Така че Министерството на финансите имаше нелеката задача да обяснява на комунистическите фанатици, че техният бог е фалшив и че техният безупречен теоретичен модел не може да проработи в реалния свят, поради което би трябвало да се съобразят с това, което напълно отричаха. Повечето от бюрократите в Министерството на финансите изпълняваха роля на наблюдатели и приличаха на деца, играещи компютърна игра, която не разбират, но въпреки това тя им харесва. Някои от тях дори се оказват доста изобретателни и я играят добре. Понякога даже успяват да сключат добри търговски сделки. Подобни хора получават повишения в министерството и биват ценени. Някои дори ходят на работа със собствени коли и се сприятеляват с новата класа на местните индустриалци, които са се отърсили от идеологическите си задръжки и действат като капиталисти в една комунистическа страна. Това носи пари на държавата и техните политически господари проявяват към тях благосклонно отношение, но не и уважение. Отнасят се като към добро овчарско куче. Индустриалците работят в тясно сътрудничество с Министерството на финансите и по този начин въздействат на бюрократичната машина, която се разпорежда със средствата, които се спечелили за страната си.

В резултат от всичко това Министерството на финансите неотклонно и не много бавно изневерява на марксизма, навлизайки в твърде мъглявия свят на социалистическия капитализъм — свят без истинско име и идентичност. Всъщност всеки министър на финансите малко или повече се отклонява от марксизма, независимо колко предан му е бил преди, защото един по един всички виждат, че страната им трябва да излезе на международния пазар, а за да стане това, трябва да играе по правилата. Между другото, тази игра донася на Китайската народна република такъв просперитет, какъвто не можаха да й осигурят нито Маркс, нито Мао.

Пряката последица от този неизбежен процес беше, че министърът на финансите беше кандидат, а не член на Политбюро. Той можеше да взема отношение по въпросите, но нямаше право на глас и думите му трябваше да се преценяват от хора, които никога не си даваха труда да вникнат в тях и в света, в който той беше принуден да действа. Фамилното име на този министър беше Цян, което приблизително означаваше монети, пари. Той беше на този пост от шест години. По професия беше инженер. Беше строил железопътни линии в североизточната част на страната в продължение на двадесет години и за това, че се беше справил добре, беше стигнал до този пост. Всъщност той си вършеше добре работата като министър и международната общност признаваше това. Но на Цян Кун често му се налагаше да обяснява на Политбюро, че то не може да прави каквото си поиска. Поради това за тях появата му в съвещателната зала често беше толкова желана, колкото и на заразен от чума плъх. Качвайки се в служебната си кола, за да отиде на сутрешното заседание, Цян се опасяваше, че днешният ден се очертаваше да бъде тъкмо такъв.

Единадесет часа по-късно на „Парк авеню“ в Ню Йорк имаше друго съвещание. „Бътерфлай“ беше името на процъфтяваща верига магазини за облекло, от които купуваха богати американки. Благодарение на комбинацията от нови текстилни микровлакна и блестящ италиански дизайнер от Флоренция тя държеше шест процента от пазара в този бранш, а за Америка това бяха много пари.

Имаше обаче едно нещо. Всичките й платове се произвеждаха в Китайската народна република, в една фабрика в околностите на пристанищния град Шанхай и се крояха и превръщаха в дрехи в друга фабрика близо до град Янчън.

Президентът на „Бътерфлай“ беше едва на тридесет и две години и след десет години неуморен труд се канеше да осъществи една мечта, която имаше още от гимназията „Еразъм“ в Бруклин. Почти всеки ден след завършването на института „Прат“ той беше планирал и изграждал своя бизнес и сега беше ударил неговият час. Беше дошло време да си купи частен реактивен самолет, с който да пътува до Париж, когато му хрумне, къща на хълмовете в Тоскана и друга в Аспен, за да може наистина да живее, както заслужаваше.