Том Клэнси - Мечката и драконът

Мин разбра, че нейният министър не е в настроение. Видът му беше такъв, сякаш беше умрял негов близък. Когато започна да й диктува, узна и други неща. Този път диктовката продължи цели деветдесет минути, а след това й бяха нужни два часа, за да прехвърли всичко в компютъра си. Не беше забравила какво правеше всяка нощ машината със записаното, но от седмици не беше мислила за това. Щеше й се да може да поговори с министър Фан по съдържанието на материала. Благодарение на годините, през които беше работила за него, беше така добре запозната с политиката на страната, че можеше да предугажда мислите не само на нейния министър, но и на някои от неговите колеги. Макар и неофициално, тя беше доверено лице на министъра и въпреки че не можеше да го съветва по въпроси, отнасящи се до работата му, ако той беше достатъчно умен да оцени как биха могли да се отразят способностите и образованието й на това, което върши, би могъл да я използва много по-ефикасно, отколкото като обикновена секретарка. Но тя беше жена, която живееше в страна, управлявана от мъже, и затова нямаше право на глас. Оруел беше прав. Преди години беше чела книгата му „Животинската ферма“. Всички бяха равни, но някои бяха по-равни от другите. Ако Фан беше умен, би могъл да се възползва от интелигентността й, но той не беше. Трябваше да поговори с Номури сан за това довечера.

Честър току-що беше привършил работата по една поръчка за 1 661 компютри ново поколение на компанията „Нипон електрик“, поръчани от китайската „Корпорация за внос и износ на електроника“, която отговаряше и за производството на направляеми ракети за народноосвободителната армия. Поръчката сигурно много щеше да зарадва японската компания. Беше жалко, че той не можеше да изманипулира и тези компютри, за да предават информация така безотказно, както двата в Министерския съвет, но подобна стъпка би била твърде рискована, макар и да му беше приятно да си мечтае за нея на чаша бира и цигара в ръка. Кибершпионинът Честър Номури. В този момент сигнализиращото устройство на пейджъра му започна да вибрира. Той се пресегна и го погледна. Номерът беше 745–4426. Замяната им със съответните букви даваше личния код — „шин ган“ — „сърце и душа“ — така Мин се обръщаше, когато бяха насаме към своя любовник. Уведомяваше го, че иска да дойде в апартамента му довечера. Номури нямаше нищо против. В края на краищата той се беше превърнал в един Джеймс Бонд. Набра номера за електронната си поща и изпрати в мрежата съобщението си — 226-234: „бао бей“ — „любима“. Тя обичаше да я нарича така, а и той нямаше нищо против. Тази вечер щеше да се разнообрази с нещо друго вместо телевизия. Добре. Надявяше се, че му беше останало достатъчно от японското уиски за разпускане след секса.

Човек знае, че не може да очаква нещо добро, когато отива на зъболекар. Джак ходеше при един и същи вече деветнадесет години, но този път това стана с хеликоптер до полицейското управление на Мериленд, което имаше площадка за кацане, след което пътува пет минути с кола до кабинета на зъболекаря. Той си мислеше за Китай, а личният му бодигард погрешно изтълкува израза на лицето му.

— Спокойно, шефе — каза Андреа на президента. — Ако те накара да се разкрещиш, ще го халосам по главата.

— Не трябва да ставаш толкова рано — скара й се Райън.

— Д-р Норт каза, че засега не е нужно да променям работния си график. Вече започнах да пия витамините, които ми предписа.

— Пат изглежда много доволен. — Бяха изкарали заедно една приятна вечер в Белия дом. Винаги ставаше така, когато гостите ти не се интересуват от политика.

— Че какво ви е на вас мъжете? Изпълнявате ролята на петли, а ние трябва да вършим цялата останала работа.

— Андреа, с удоволствие бих разменил ролята си с твоята! — пошегува се Райън. — Често дразнеше Кети с твърдението си, че раждането на едно дете не било чак толкова трудна работа, а всички тежести на живота се струпвали върху гърба на мъжете. Обаче с чужда жена не можеше да се шегува по този начин.

Номури чу сигнала на компютъра, което означаваше, че е приел информацията от компютъра на Мин и сега автоматично я засекретяваше и я изпращаше по електронната поща. От последната им среща бяха изминали пет дни, а това за него беше дълъг срок. Очевидно и за нея нещата стояха така, ако се съди по страстта, с която го целуваше. След известно време всичко свърши и те се излегнаха, за да изпушат по цигара.

— Как вървят работите в службата? — попита Номури със съзнанието, че отговорът на този въпрос сега се намираше в един сървър в Уискънсин.