Том Клэнси - Мечката и драконът

— Сега ми се пуши една цигара — каза инспекторът и кисело се усмихна.

— Ти пушиш ли?

Той поклати глава.

— Отдавна ги отказах.

— Трябва да кажеш на Джак.

Агентът от ФБР я погледна.

— Не знаех, че пуши.

— Взима ги от секретарката си от време на време, лигльото му с лигльо — каза Кети на агента на ФБР и леко се усмихна. — Мислят, че не знам.

— Това е много толерантно поведение за един доктор.

— Животът му е много напрегнат. Пуши само по две на ден, и то не пред децата. Иначе Андреа ще трябва да го пази да не му издера очите.

— Мисля си — каза О’Дей, като гледаше върховете на каубойските си ботуши, които обичаше да носи под синия си костюм, — ако се окаже, че детето има синдром на Даун, какво трябва да правим?

— Изборът не е лесен.

— По дяволите! Та по закон аз дори нямам избор. В случая просто нямам думата.

— Не, нямаш — отвърна Кети.

Законът беше съвсем стриктен в това отношение. Жената в такъв случай сама трябваше да избере между продължаването на бременността и аборта. Кети беше запозната с възгледите на съпруга си за абортите. Нейните собствени разбирания не съвпадаха напълно с неговите, но и тя не ги одобряваше.

— Пат, защо се тормозиш предварително?

— Не мога да се овладея.

Кети видя, че Пат О’Дей беше прикрит особняк като повечето мъже. Тя го разбираше, защото самата беше такава. Но случаят беше по-особен. Този корав мъж беше много изплашен. Не би трябвало, но за него това беше непознато чувство. Тя знаеше какви са шансовете и че всъщност са добри, но той не беше лекар, а всички мъже, включително и смелчаците, се страхуват от неизвестното. Не за пръв път й се налагаше да успокоява възрастни хора, които искат да им държиш ръката, а този тук беше спасил живота на Кейти.

— Искаш ли да идем до детската градина на центъра?

— Става — съгласи се О’Дей.

Не беше далеч, а целта на Кети беше да му покаже за какво става дума — за появата на един нов живот.

— Хирургът се отправя към детската градина — каза Рой Олтман на охраната.

Кайл Дениъл Райън-Запетайката си играеше с някакви играчки под внимателния поглед на Лъвиците, както Олтман наричаше четирите агентки от службата за охрана, които се грижеха за детето като по-големи сестри. Всичките носеха пистолети и помнеха какво щеше да се случи за малко с Пясъчната кофичка. Тази детска градина се охраняваше по-зорко и от складове с оръжие. Пред занималнята стоеше Трентън Кели, по прякор Чип, единственият мъж от охраната, бивш капитан от морската пехота, който можеше да вземе страха на всеки футболист от професионалната лига само с поглед.

— Здравей, Чип.

— Здрасти, Рой. Какво става?

— Просто отиваме при малкия.

— Коя е онази канара? — попита Кели, като видя О’Дей, но реши, че сигурно е ченге. Обаче левият му палец беше на бутона за тревога, а дясната ръка на милиметри от служебния пистолет.

— От ФБР е. Не е опасен — увери подчинения си Олтман.

Кели отвори вратата.

— За кой отбор е играл? — попита О’Дей Олтман, когато влязоха вътре.

— „Мечките“ го бяха наели, но противниковите играчи се плашеха от него — обясни през смях Олтман. — Той е бивш морски пехотинец.

— Личи си.

След това О’Дей застана зад доктор Райън. Тя беше взела Кайл в прегръдките си, а той бе обвил врата й с ръце. Малкото момченце все още не можеше да говори и само бръщолевеше, но се усмихваше, когато видеше майка си.

— Искаш ли да го подържиш? — попита Кети.

О’Дей пое детето като футболна топка. Най-малкият Райън се взря подозрително в лицето му, особено в мексиканските мустаци, но майка му беше наблизо и затова не се разплака.

— Здравей, приятел — каза нежно О’Дей. Човек прави някои неща несъзнателно. Когато държиш бебе, не стоиш неподвижен. Поклащаш се ритмично, което изглежда се харесва на малките.

— Това ще съсипе кариерата на Андреа — каза Кети.

— Ще й се отрази добре. Няма да е лошо да се виждаме всяка вечер. Права си, Кети, ще й е трудно да тича покрай колата с издут корем. — Представяйки си гледката, той се засмя. — Предполагам, че ще я сложат на облекчен режим.

— Може би. От друга страна, прикритието й ще е страхотно, нали?

О’Дей кимна. Хубаво беше да държиш дете. Спомни си старата ирландска поговорка: „Силата идва от нежността.“ Дълг на мъжа беше и да се грижи за децата. Само онова нещо между краката не беше достатъчно, за да те считат за такъв.

Кети го наблюдаваше усмихната. Пат О’Дей беше спасил живота на Кейти и го беше направил по начин, достоен за филмите на Джон Уу. Разликата беше тази, че той наистина беше корав мъж, а не кинозвезда. Действията му не бяха предопределени от някакъв сценарий. Трябваше да играе без дубльор и да се справи сам със ситуацията. Имаха много общи черти със съпруга й. И той беше служител на закона, човек, заклел се да прави винаги това, което трябва, като мъжа й, който също приемаше клетвите на сериозно. Една от тези клетви се отнасяше до отношенията на Пат с Андреа и пак се свеждаше до същото — да я пази и да я защитава. А сега този тигър с вратовръзка държеше бебето в ръце, усмихваше му се и го люлееше насам-натам, защото така се прави, когато държиш бебе.