Том Клэнси - Мечката и драконът

— Да — Райън кимна, — ако се стигне до сблъсък, Филипините имат най-основателни претенции за островите и ние би трябвало да ги подкрепим. В миналото проливахме заедно кръв, а това има значение. Продължавай.

— С две думи, китайците ще имат нужда от петрол, а няма да има с какво да го платят, особено ако нашата търговия с тях прекъсне. Те имат нужда от нашите долари. Юанът не е много стабилен. Международната търговия също се прави с долари, а както току-що ви споменах, сър, те са похарчили повечето от тях.

— И какво искаш да ми кажеш?

— Сър, КНР е пред банкрут. Ще разберат това най-много до месец и за тях то ще бъде голям шок.

— Кога успяхме да съберем тези данни?

— Това беше моя инициатива, Джак — каза министърът на финансите. — Наредих да подготвят тези документи и след това накарах Марк да ги прегледа. Той е най-добрият ни специалист по икономическите модели, въпреки че е доста сплескан от дългото пътуване в самолета.

— Значи можем да ги попритиснем?

— Това е една възможност.

— А какво ще стане, ако демонстрациите продължат?

Грант и Уинстън едновременно свиха рамене.

— Тук вече психологията влиза в сметката — каза Уинстън. — До известна степен ние на „Уолстрийт“ можем да предвиждаме подобни неща. По такъв начин аз спечелих повечето от парите си, но психоанализът на една цяла държава не е от компетенцията ми. Това си е твоя работа, приятел. Аз съм просто твоят счетоводител от другата страна на улицата.

— Нужно ми е повече от това, Джордж. — Другият сви рамене. — Ако средният гражданин бойкотира китайските стоки и ако американските компании, които правят бизнес с тях, започнат да анулират контрактите си…

— Това е напълно вероятно — намеси се Грант. — В противен случай обществеността ще се обърне против тях.

— Ако го направят, това ще бъде сериозен удар за китайците и здравата ще ги заболи — заключи Търговецът.

„А как ли ще реагират?“ — запита се Райън. Натисна бутона на телефона си.

— Елън, дай ми една.

Секретарката моментално се появи и му подаде цигара. Райън я запали, благодари и кимна.

— Разговаряхте ли по въпроса с държавния секретар?

— Не, искахме да ги покажем първо на теб.

— Хм. Марк, какво ти е впечатлението от преговорите?

— Те са най-арогантните кучи синове, които съм виждал. А съм се срещал с какви ли не: ментарджии, шарлатани, психопати, но и най-лошите знаят кога имат нужда от пари, за да правят бизнес, и след като го знаят, започват да правят мили очи. Когато стреляш с пушка, все пак преди това трябва да погледнеш да не си се прицелил в онази си работа.

Това накара Райън да се засмее, а Арни направи кисела физиономия. Не би следвало да се говори така пред президента на САЩ, но някои от тези хора знаеха, че пред човека Джон Патрик Райън подобни приказки минаваха.

— Между другото, като си говорим за такива неща, хареса ми какво си казал на китайския дипломат.

— Какво съм казал, сър?

— Че техните пишки не са толкова големи, за да се състезават с нас по далечно пикане. Хареса ми фразата, въпреки че не е съвсем дипломатична.

— Откъде научихте това? — попита искрено изненадан Грант. — Никога не съм го казвал на друг, дори и на онзи келеш Рътлидж.

— Е, имаме си начини — отговори Джак и изведнъж осъзна, че беше разкрил нещо от тайните, свързани със Зорге. „Ох!“

— Такива приказки се говорят обикновено в нюйоркския клуб на атлета — подхвърли министърът на финансите. — Но винаги трябва да си доста далеч от този, на когото ги казваш.

— Но това си е вярно, поне що се отнася до валутните възможности. Когато държим пистолет в ръката, можем да го насочим и към главите им.

— Да, сър, бихме могли да го направим — отвърна Грант. — Може да мине месец, докато осъзнаят какво е станало, но нещата не могат да се забавят дълго.

— Добре. Погрижете се Държавният департамент и ЦРУ да се запознаят с данните. А, и кажи на директора на ЦРУ, че те трябваше първи да ми донесат тези данни. Оценки на базата на разузнаването са тяхна работа.

— И те имат икономически експерти, но не са толкова добри като нашите — каза Грант. — Нищо чудно. Експертите в тази област работят за „Уолстрийт“ или се занимават с научна дейност. В бизнесфакултета към Харвардския университет можеш да изкараш повече пари, отколкото на правителствен пост.

— Талантите отиват там, където са парите — съгласи се Джак.

Младши партньори в средно големи адвокатски фирми печелеха повече от президента, което понякога обясняваше защо беше избрал дадени хора в екипа си. Да се служи на обществото беше един вид саможертва. Поне неговият случай беше такъв. Райън беше показал, че може да печели пари в търговията, но да служи на родината го беше научил баща му още в Куантико, много преди да бъде подмамен да постъпи в ЦРУ, а по-късно да бъде прикоткан в Овалния кабинет. А веднъж дошъл тук, не можеш да избягаш от тези неща. Не и ако държиш на мъжкото си достойнство. Това винаги беше капан. Робърт Едуард Лий беше нарекъл дълга най-сюблимната дума, а той е разбирал тези неща, помисли си Райън. Лий се беше хванал в капана да се бие за нещо, което в най-добрия случай можеше да се нарече кауза пердута, поради чувството си за дълг към родния си край. Тъкмо затова, въпреки качествата му като човек и войник, много хора щяха да проклинат винаги името му. „А при тебе, Джак“, запита се той, „докъде се простират способностите и дългът, чувството ти за добро и зло? Какво се очаква от теб да направиш сега?“ Предполагаше се, че му е ясно. Хората зад оградата на Белия дом през цялото време очакваха от него да знае как е правилно да постъпи за страната, за света, за всеки трудещ се мъж, жена или невинно дете. „Да, каза си президентът, разбира се. Когато идваш всеки ден тук, си помазан от богинята на мъдростта и музата шепти в ухото ти, а може би нощем Вашингтон и Линкълн шептят в сънищата ти.“ Понякога сутрин се затрудняваше да си подбере вратовръзката, особено ако Кети я нямаше наблизо, за да се посъветва. Но се предполагаше, че знае какво да прави с данъците, отбраната и социалното осигуряване. Защо? Защото работата му беше да знае тези неща. Защото живееше в сградата на „Пенсилвания авеню“ номер 1 600 и проклетата служба за охрана бдеше над него, където и да отидеше. Във военното училище в Куантико по-висшите офицери предупреждаваха новопроизведените лейтенанти колко самотен се чувства командирът. Разликата между онзи вид командване и това тук беше като между фойерверка и атомното оръжие. В миналото при подобни ситуации се беше стигало до войни. Разбира се, сега това не можеше да стане, но веднъж се случи. Тази мисъл му подейства отрезвяващо. Райън дръпна за последен път от петата си цигара за деня и я смачка в кафявия стъклен пепелник, който криеше в чекмеджето на бюрото си.